Твоите близки как възприемат изкуството и възгледите ти?

Елеонора е даже по напред от мен в тази назадничавост и по-задълбочена и в някои съждения. Тя също не харесва това, което представляват съвременното изкуство и архитектура, и това, което се предлага по днешните галерии и списания. Двамата се допъл-
ваме и подкрепяме много, неслучайно сме заедно толкова много години. Моят баща я избра веднага за моя съпруга, защото явно долови, че тя е сериозен и специален човек, и аз бях окуражен от него да поискам ръката ѝ. Беше нещо като благословия.

Разкажи повече за тази история. Как се срещнахте?

За първи път срещнах Елеонора на 31 декември в навечерието на 1984 г. Бяхме дошли всеки със своя  компания, но се заговорихме и така около осем часа разговаряхме за изкуство, архитектура, музика, философия. Тя беше чела вече нещо за мен и беше заинтригувана от това, което правя. Разбрах, че заминава за два месеца като доцент по архитектура  във Венеция.

В началото на 1984 г. в Милано пристигна  баща ми. Не се бяхме виждали, откакто бях напуснал България през 1971 г. и срещата ни беше вълнуваща. Разговаряхме за много неща, за живота и работата ми в Италия, той ме попита защо не взема да се оженя. Щяло да бъде много добре за мен. Замислих се и му казах, че има няколко дами около мен. Направих и специална вечер,  за да му ги покажа. Накрая той каза: „А няма ли още някоя?“. Отговорих му: „Има една, но в момента не е в Милано, а във Венеция“. „Ами хайде да отидем да я видим“, рече той.

И така отидохме с влака до Венеция и посетихме Елеонора. Баща ми я хареса веднага. След два месеца Елеонора се прибра в Милано и се срещнахме, а аз ѝ поисках ръката. Тя беше изненадана, защото не бяхме имали никакви отношения. Каза, че ще си помисли една седмица. Това беше най-дългата седмица в живота ми. Тогава в последния ден, на разсъмване, някой позвъни… Беше тя. И така вече 37 години сме заедно.

Алцек, изградили сте чудесен дом в Акуи Терме. Как откри това вълшебно място?

С Елеонора винаги сме работили в синхрон. Когато се оженихме, имахме дом в Милано, после купихме една руина в Пиемонте, която възстановихме с много тежка физическа  работа, но беше далече от болница и други неща, необходими за отглеждане на малки деца. В Акуи Терме дойдохме веднага след като се роди дъщеря ни Вероника през 1994 г. Тя беше само на пет дни, когато се пренесохме. С Елеонора работихме всеки ден в продължение на две години, за да възстановим „Палацо Теа“ (пак руина, склад за дърва и въглища), така че да е възможно да се живее в сградата. Направихме всичко сами, със собствените си ръце, по наша идея и усещане за стил. Научихме много, работейки. Живеем тук вече 30 години, защото го чувстваме като Нашето място.

С твоето семейство обсъждаш ли творбите си?

Обсъждаме всичко, понякога рисувам неща от нашия бит. Моите близки са моите съветници, съучастници, заедно сме във всичко. Понякога ме критикуват, и още как....

В Италия семейството е много важно по традиция…

Няма такова нещо, сега всичко се разпада. Всеки прави какво си иска днес, общо взето всичко е хаос. Като в съвременното изкуство – всеки е бог на земята, свободата се разбира като слободия.

Какво ти е мнението за днешните музеи?

Ужасно! В съвременното изкуство има определена политика, която се разминава с моята лична такава. Често в национални галерии за класическо изкуство се представят провокации на съвременното изкуство и различни неща от всякакъв вид, често се излагат отпадъци като творение и какво ли не още, за да се види „контрастът в изкуствата през епохите“.

Отказвал си да преподаваш в академията в Милано, защо?

Да, винаги съм отказвал да бъда постоянен професор в Академията. Изнасял съм само лекции, и то много, в различни университети и винаги реакциите са били страхотни, с опашки за автографи след това. Но така или иначе това създава много и излишно напрежение и преекспонира образа на твореца.

Кой твой съвременник истински ти е повлиял?

Петър Увалиев. Изключителна личност, с която можеш да разговаряш с часове. Запознах се с него благодарение на сестра му – изкуствоведа Дора Валие. След разговор с нея тя възкликна: „Ти трябва да се запознаеш с брат ми, задължително!“ И така след известно време се срещнах с Петър и станахме  приятели.

Как се отрази ковид пандемията на теб и семейството ти?

Всички стояхме повече у дома. През този период нарисувах три картини, отразяващи ситуацията в три световни мегаполиса – Милано, Париж и Ню Йорк. Те изобразяваха трагедията на глобализацията и ужаса в пренаселените мегаполиси.

Какви са бъдещите ти планове?

Продължавам напред, имам няколко нови идеи… и най-вече да съм полезен.