Какви са спомените ти от Америка, с кого още се срещна там?

Америка не беше моето място. Иначе имах много срещи там, с кого ли не… Сред хората, с които тогава, мисля, намерихме сродни теми и добро приятелство, бе и видеоартистът Бил Виола. Много интересен човек, между другото тези дни бе открита негова изложба в Милано. И при мен, и при него присъстваше темата за водата под някаква форма. При мен основно тя беше свързана с метафората на плуването. В САЩ случайно на мое арт парти срещнах Лучано Павароти (чудесен характер, още слаб и по-лошо и бедно облечен дори от мен), ден преди да се представи за прослушване в Операта в Сан Франциско. Още тогава му предрекох сигурен успех... и не сгреших.

В книгата „Европа – Америка, различните авангарди“ от 1976 г. са включени 30 американски и 30 европейски световноизвестни творци. Как се чувстваш от факта, че си сред тях?

Този сборник е Библията на модерното изкуство и се намира във всеки художествен музей по света. Издаден е на 4  езика. Само аз и Кристо от българите сме включени, защото успяхме да се изградим като международни артисти. Тази оценка ме е задължавала винаги.

Защо ти не си представян от някоя галерия? Ако някой иска да купи твоя творба, как може да го направи?

Аз не само не съм представян от галерии. Аз не ходя по галерии. Не купувам и списания за изкуство. Не съм по пазарите, макар че един път наддавах в Sotheby’s, за да откупя една моя картина („Четири елемента“ от 1977 г.). Ако някой иска да има нещо от моята живопис, то трябва да се свърже с мен и да ми каже защо я иска. Да се представи, да ме убеди, че има смисъл картината да бъде при него. Галериите са съвременно ориентирани, глобално организирани, а аз бягам от съвременното, от нещата без сюжет.

Как ти сам се определяш като артист – съвременен, модерен, класик?

Съвременен, защото съм част от това съвремие. Работя за хората, а не за себе си. Както казва Аристотел, човекът е едно обществено животно. Така и аз служа на обществото и ако някой не ми поиска да направя нещо, аз не правя нищо. За мен съвременните художници се смятат за равни на боговете и че те определят световните тенденции. Аз не смятам така. Мисля се за  нещо като клисар, който „подрежда“ смирено храма в името на хората и красотата, или нещо като... зограф.

Иначе сега живеем във времето на „победилия сюрреализъм“, това е един кошмар, който е неуправляем и непредсказуем.

Но ти самият си бил абстракционист, после някакъв вид концептуалист, а днес си убеден в деструктивното влияние на съвременното изкуство върху обществото?

Когато правех моите най-популярни антипърформанси, винаги съм ги възприемал като шеги, самоирония на собствените си идеи. Затова илюстрирах буквално заглавията на проектите си. Да, минал съм през този етап на безсюжетния абстракционизъм и пърформансите, но ставаше дума за провокацията, не за изкуство. Всичко това вече започва да става отегчително.

Имаш ли твоите кошмари или страхове?

Не. Търся красотата и чудесата в живота в будно състояние. Ако сънувам случайно нещо, то го забравям веднага като се събудя. Изкуството е изключително съзнателна и отговорна дейност, не може да се води от сънища, кошмари и т.н.