Алцек Мишев завършва живопис в Художествената академия в София и през 1971 г. имигрира в Италия. Няколко години по-къс-
но е включен в книгата „Европа-Америка, различните авангарди“ на Акиле Бонито Олива заедно с 30 европейски и 30 американски световноизвестни творци. Сред най-прочутите му проекти са „Как може да се лети с плавници“, „Преплуване на Атлантическия океан“, „Музика от небето“, „Да преплуваш Милано“, „500 лица“.

Участва  във Венецианското биенале през 2000 и 2007 година. От 52 години живее в Италия, 30 от тях – в градчето Акуи Терме. Негов дом и ателие е импозантното „Палацо Теа“ от 1680 година. През 2021 г. видяхме мащабна негова изложба в Националната галерия „Двореца“ в София. От 10 януари до 23 февруари 2023 г. галерия „УниАрт“ към НБУ представи „Свободата вътре и вън: Иван Кирков и Алцек Мишев“ – изложба от платна на двамата приятели, които въпреки географското разстояние са поддържали връзка. На 02.03.23 г. получи отличието Почетен гражданин на Акуи Терме. През май 2023 г. ще бъде премиерата на документалния филм за Алцек Мишев – „Swimming across” (Преплуване).

Разговаряме с Алцек Мишев в дома му в Акуи Терме, в компанията на семейството му.

Кой е първият образ или чувство, които се пораждат в теб, когато чуеш думата България?

Може би пейзаж от Рила планина. Да, пейзажите от Рила са първите образи, които виждам, когато се сетя за България. Днес съм италиански гражданин, повече от половин век живея в Италия, семейството ми е тук, но винаги казвам, че съм българин. А красотата на Рила, в близост до моето родно място Дупница, е незабравима. Високите снежни върхове над долината, това е неповторима гледка, заради контраста, и най-хубавият и величествен декор за мен.

Откъде идва твоята фамилия?

Роден съм в Дупница и семейството на майка ми Павлина и баща ми Любомир е оттам. Дядо ми Илия обаче, бащата на баща ми, е бил кръгъл сирак. Донесен е като бебе от едно опожарено македонско село, където е намерен увит в пелени в изоставен в храстите. Било е Илинден и са го кръстили – Илия, а тъй като бил съвсем  малък, на няколко дни само, като мишле, по-късно му дали и презимето Мишев. (Усмихва се.)

Когато за последно беше в България? Какво видя там?

Тя за мен е смесен, сложен образ. За 52 години в България съм бил общо най-много 2 седмици, но не защото не съм искал да бъда, а защото действително съм много зает. Това не значи, че не мисля за родината си и не се интересувам, напротив често говоря за нея. Последно бях в България през 2019 г. със семейството си и видях възторг в очите на моите деца. Преди това сме идвали през 1999 г. Бях поканен да участвам във фестивала „Процес – Пространство“ в Балчик.

Същата година направих и конференция по покана на  режисьора Теди Москов в неговия театър в  столицата. Говорих много, цял следобед, пред публиката. Хората бяха доста  озадачени, дори шокирани, защото изразих едно не мое схващане, цитирайки прочутата мисъл на Платон, че демокрацията е явление, което много бързо може да се изроди в диктатура. Мисля, че не всички разбраха думите ми и може би не бяха възприети добре. Тогава в страната се възлагаха големи надежди на демократичното развитие.

Заминаваш за чужбина през 1971 г. Защо точно тогава и защо отиде в Италия?

Бяха свалили всичките ми картини от една моя самостоятелна изложба. По онова време бях вече нещо като абстракционист, но за двама-трима приятели, и то вкъщи... Сега като се замисля, причината е била по-скоро политическа, по онова време всичко беше определяно от партията. Но истинската подкрепа получих от майка си, Павлина, която един ден ми каза: „Ти не разбра ли, че не си за тук? Тръгвай и си намери мястото!“. После я чух да плаче дълго в другата стая, защото разбра, че наистина ще замина. Така и стана, а нея повече никога не я видях, не ѝ дадоха разрешение да дойде при мен. Пътувах на автостоп, без пари и багаж. Говорех само български и знаех две-три думи на немски.

Стигнах до Копер и реших да плувам до отсрещния бряг, където е Триест. Бях участвал в състезания в България по преплуване на Дунава и не се притеснявах. Но едни стари хора ме спряха – предишния ден се били появили акули, доста необичайно за тия места. Тръгнах през планината, изглежда, някой ме е забелязал, дойде и хеликоптер отнякъде, започнаха да стрелят, за щастие, попаднах сред високи дървета и без да разбера как точно, съм доближил италианската граница. Италия не беше плануваната ми дестинация, просто бях поел към Западна Европа, пък каквото се случи... Попаднах в бежански лагер в Капуа. (Там е била и гладиаторската школа, откъдето е тръгнал тракиецът Спартак.) Изкарах доста време сред различни и интересни хора. Играехме често шах, имаше и един гросмайстор, мисля румънец… Един ден реших да участвам в конкурс за рисунка в Неапол, който спечелих, и така започна моята „кариера“...

Какво стана после? Как се развиха нещата, така че да останеш?

Когато пристигнах в Италия, абстракционизмът вече бе отминал и на мода бе концептуализмът. Каква ирония, в България бях напредничав, а тук изостанал. Така или иначе трябваше да се адаптирам и започнах да се интересувам какво представлява концептуалното изкуство, защото нищо не разбирах, не говорех още никакви езици. И така на майтап правех смешки като пърформанси, които за мен бяха нещо като антипърформанси, себеиронични. „Плувен басейн“,  „Преплуването на Атлантика“ или „Музика от небето“ бяха буквално изпълнение на измислените от мен заглавия, т.е. сюжетът се разпознаваше ясно от публиката, може би това точно се харесваше най-много.

Поканен си лично от Лео Кастели да останеш в Ню Йорк, за да бъдеш излаган в неговата  галерия…

В САЩ попаднах през 1979 г., първо в Сан Франциско с моя концерт „Музика от небето II“. Проектът обвързваше музиката и новите дигитални технологии и вече беше реализиран на централния площад в Милано. Бях  приятел  с много американски художници, концептуалисти и мултимедия-артисти. В Ню Йорк се завърнах, защото точно там трябваше да завърши моят проект „Да преплуваш Атлантическия океан“.

Илиана Сонабенд, от едноименната  галерия, ме насочи към бившия си съпруг, Лео Кастели, собственик тогава на най-прочутата галерия в града. Отидох веднага на следващата сутрин, той затвори галерията, взе две бутилки шампанско и ме заведе в подземния склад, за да ми покаже големите платна на най-важните негови световни артисти. След два часа разговор ми предложи да бъда сред представяните от него артисти, заедно с другите големи имена. Тъй като аз бях избягал от комунистическа страна, а те, американците, се борят срещу комунизма, смело ми предложи да стана част от техния отбор, така да се каже. Отговорих, че имам нужда да помисля малко. Като се прибрах, наистина се замислих, ако на моето място беше дядо ми – Иван Зографина, какво щеше да направи. Така и не се върнах повече...