Християн Манолов играе така, че емоцията те хваща за гърлото и сълзите потичат. Как открихте този малък актьор?

Петринел: Християн е дете на наши приятели, веднъж  ни гостуваха и видях колко е обаятелен. Цяла вечер идва при мен и ми носи лимонада, баничка. Изключително чаровен. Но беше много малък, нямаше още пет. Вече бяхме заснели много деца. Все пак решихме да го пробваме. Наехме апартамент, за да ги срещнем с Ален Ангелов – другото дете актьор, изпълнител на главната роля. Християн дойде с научен текст и попита: „Къде е сцената, къде ще играя аз“. Веднага влязоха в отношения с Ален. Крих го до последно и когато продуцентите го видяха, Кирил Кирилов, мъжът на Галя Тонева, запали колата и си тръгна. После Галя ми сподели, че ѝ бил казал: „Ти си луда, отивам да пусна молба за развод“.   

Сценарият е прекрасен и в голяма степен го дължим на  Гергана. Петринел участва по различен начин в създаването му...   

Гергана: Всичко тръгва преди много години от една задача по драматургия, която ми даде навремето Иван Георгиев-Гец. Заданието беше по изрезка от вестник, на която пишеше „Български кораб потъва в бурно море“. Тогава се сетих, че Петринел се беше свързал със сестра си в Загреб, с която се е виждал само веднъж в живота си на погребението на общия им баща, и в писмо до нея ѝ разказваше, че тогава изобщо не е знаел, че това е погребение. Обяснили му, че баща му заминал. После, когато бил изпратен на село, гледал селскостопанските самолети и се надявал с някой от тях да се върне баща му. Това стана основата за историята на моя сценарий за късометражен филм. Получих отличен с думите: „Пожелавам ти един ден да го снимаш“. После с Петринел го развихме за пълнометражен филм.

За утеха ли е този филм?

Гергана: На прожекцията в Брюксел виждам, че един зрител си търка очите, и решавам, че вече много му се е приспало. Излизаме и се оказва, че е бършел сълзи. Мъжът си събра емоциите и успя да каже, че е от Варна. Баща му починал, когато е бил на 4 години. Говорихме си, че в нашия филм има носталгична нотка и препратка към старото българско детско кино, към „Войната на таралежите“ и „Таралежите се раждат без бодли“. После говорихме и с други хора, всеки беше намерил нещо, което му напомня негова лична история.
Петринел: Абе корабът не потъва.  
Гергана: Аз не обичам отворени финали. Смятам, че артистът трябва да има смелостта да застане зад една гледна точка, другото ми е като бягство. Нашият филм си има финал. И той, без да е хепиенд, мисля, че утешава.

Какво изобщо ви носи утеха?

Гергана: Аз почувствах утешението, когато отидохме да живеем на село. Утехата ни е дадена в природата. Когато си много зле и се запилееш из поляните, си казваш: „Какво толкова се е случило, кой съм аз – една от всичките тези тревички на фона на гигантската планина, която ще си е винаги там.“  
Петринел: Утехата е да откриеш, че винаги има някой, който ще те съпътства в тежките мигове на отчаяние и ще ти даде рамо. В града усещането за самотност и апатия е много силно. Независимо дали съм сам или не, там където живеем, няма чувство за самотност, има пълнота. Споделих го и със сина ни Аниел. И той се съгласи. Там се усещат различни неща. Казвам го и на децата – когато се почувстваш много самотен и нещастен, осмели се да направиш тази крачка – да се огледаш и да намериш човека, който ще ти даде едно рамо. Него винаги го има.