Как промениха живота ви месеците, през които бяхте приютили украински бежанци вкъщи?

Гергана: В това бяхме с цяла София – и финансово, и логистично. В началото беше спасително и за самите нас, после като се проточи във времето – и отрезвяващо, с всичките битови и общочовешки проблеми.   
Петринел: Романтичната фаза отминава. Разбираш, че каквото и да направиш, тези хора вече не са на мястото си, изгубили са го завинаги. Една вечер си пуснахме „Дюн“, дублиран на руски, едната ни украинка го беше свалила от някакъв сайт. Осъзнах, че се опитва да възстанови изгубените семейни вечери тук и сега, осъзнах и че беше невъзможно. Огромна трагедия. Дадох си сметка, че ние сме милионери само защото сме на мястото си, у дома.    

Как се справяте с желанието за контрол над нещата?

Гергана: Аз искам всичко да е под контрол. Ясно, подредено. Вярвам на тези, които казват, че ако леглото ти не е оправено, няма и животът ти да е оправен. Старая се, но с Петринел и Аниел не се получава. Живея с усещането, че тънем в битов и емоционален хаос. Което най-вероятно не е точно така.
Петринел: Ако се вгледаш, ще видиш струпване на страшно много неща в живота си, ако пък си детайлен, ще видиш още повече неща. Затормозяващо може да е. Трябва да се прилага техниката на едното нещо – това, което е необходимо да стане сега, ей сега. Концентрираш се върху него и не мислиш за другото. Не изпадам в паника, ако съм пропуснал нещо.

Това овладяваш, а ревността овладяваш ли?

Петринел: Ревността е адът. Аз съм крайно ревнив. Полагам усилия да цивилизовам това чувство, щото ще ме изяде. Репетирахме „Ромео и Жулиета“ – Гергана и Димо Сава Димов правеха невероятна сцена, а аз седях долу в залата и се побърквах, казвах си, че това не е изкуство, това са истински чувства. Вечерта след репетицията не се стърпях, вдигнах скандал вкъщи, на другия ден на сцената нищо не се случва, стоят някакви дървета. В актьорската работа има феномен, който взривява чувство с автентична природа, то не е имитация, но е форма, която се появява и живее само на сцената, чувство, което самото то е произведение на изкуството. Уж го разбирам, но…  
Гергана: Самата аз не вдигам скандали. Е, само веднъж на улицата. Но мога да кажа открито: „Ревнувам от тази, моля те редуцирай отношенията си с нея“.  

Оцветява ли работата по конкретно представление съответния ви житейски период?

Петринел: И още как. Като репетирахме „Моби Дик“, нейният герой непрекъснато се разхождаше из къщи. При нас това е благодат. Битът ни не се разделя от другото.  
Гергана: А докато репетирах с Йерней Лоренци, все едно и Петринел присъстваше на репетициите, без да е идвал нито веднъж, всичко му разказвах, в най-малкия детайл, ние живеехме с това. Петринел пък си мисли негови неща, пита ме как аз виждам тази или онази сцена. В началото, като съвсем млада и все още изграждаща името си, бях амбициозна да се доказвам и пред него. Вече това го няма и остава само страхотното усещане от пълноценното общуване. Да си в главата на режисьора през цялото време, е богатство.  

А когато Гергана се оттегли във фотографията, а Петринел в рисуването?  

Гергана: С фотографията е много тежко. Щом реша да снимам Петринел, винаги се почват обяснения как не трябва да е точно така. Последния път правим семейна фотосесия за спомен – всички деца се бяха събрали за Коледа и аз исках да снимам семеен портрет. То беше страшна режисура. Скарахме се. Разтурихме фотосесията. Децата ни помириха. И накрая всичко стана прекрасно за 15 минути.