Отваряш голяма, тежка тема… За насилието изобщо, за насилието към жени…

Ако актуалната статистика е, че на всеки три жени една е била жертва на насилие, е страшно. Има и жени които спекулират, те правят голяма беля, защото така запречват пътя и гласността на истинските жертви. Доста дами се качиха върху тази вълна, намериха добри адвокати и сигурно много мъже са пострадали и несправедливо. Това изключително бърка истинските жертви, които едва се решават да вдигнат ръка и да извикат „помощ“.

Какво си запазила и какво си загубила завинаги от детството?

Любопитството съм запазила със сигурност. Много съм любопитна, което е страшен плюс, нека се самопохваля. Но може би с годините, на 33 предстои да стана, ми става по-трудно да почвам нещо, да слагам началото, повече се съмнявам, натрупала съм повече обстоятелства ли, те ли ми пречат... Понякога чувствам, че съм станала по-несигурна. Като дете всичко беше лесно. Но поне си давам сметка за това. А любопитството дори се засилва. Може би е страст да правя колекция от образи. Но това да ти е любопитно те кара да се чувстваш живичък. Иначе ставаш апатичен робот.

Страхотното чувство за хумор също те кара да се чувстваш жив. Ти го имаш…

Много обичам да пиша смешки, някаква страст имам към това, силно се надявам тази година да мога да осъществя нещо, което ми стои в главата от две или три години. Мисля, че тук имаме нужда от хумор тип Рики Джървейс. Хумор на теми, за които е важно да се говори, и в момента, в който им се надсмиваш, все едно разрешаваш малка част от проблема, все едно се качваш над него и си казваш: „Да ние сме страшни свине“. Засега пиша разхвърляни неща. Целият този хаос ме дразни, защото обичам да е подредено всичко, но реших да не му се съпротивлявам, явно ще е така. После ще опитам да направя сглобка и ще видя дали се получава нещо. Много искам да се получи, защото има нужда от хумор, който да не е просташки, със смешки на сексуална тематика, на него вече толкова години се нагледахме, а да е смислен, да е за нас сега. Но за да го направя, трябва дисциплина. Просто сядаш всеки ден и пишеш от толкова до толкова. Като работата на спортиста. Практикувам ли го аз? Не!

Но ще почнеш ли?

О, да!

Какво не знаеше за писането, когато седна да пишеш „Боклук“?

В един момент много четях литература как да си създадем дисциплина на писане, как да изграждаме персонажите. Правеше ми впечатление, някой като каже, че те, персонажите, се водели сами, че авторът не знае, те повличали нещата нанякъде. И си казвах каква е тази глупост, какви са тези тъпотии и празни приказки, а то вярно се оказа. Тръгват те, героините, нещо да си говорят и все едно сами си движат разговора, ясно, че са ми в главата и че си играя аз с тях в момента, обаче все едно сами дърпат конците. Много странно е това. Чак тогава го разбрах, защото аз не разбирам от тая работа. Не знаех и че докато се разхождам с Фреди в парка след цял ден писане, ще го гледам него, а в главата ми ще продължава да се върти: „Какво съм написала преди малко, пълни глупости са това“.