Кипващ лесно като бутилка шампанско, конте, обичащ скъпоценните камъни, цветята и сладките парфюми, високомерен, но и работлив, лош ездач, но голям любител на природата, с талант за езици – научава чудесно и българския, лаком, но не и алчен, Фердинанд е отговорен за голямото европейско преображение на България, особено през първата половина на 31-годишното си царуване. Бил е луд по новостите.

Провежда първия телефонен разговор у нас, става първият европейски монарх, летял на самолет, и първият, снимал се в игрален филм, учи се да кара колело в тронната зала на софийския си дворец. По негово време София от един Боклукополис, както Иречек я нарича след Освобождението, се видоизменя в модерен град. Може да се каже, че е войнстващ еколог – най-добре го разбират шопите, които изяли пердаха заради бракониерска сеч в градските паркове. Фиаското във войните от началото на 20. век обаче превръща Фердинанд в мразен от българите държавник.

Дали е време той да бъде оценен и с доброто, което оставя след себе си – за това и за по-съвременни теми, включващи козметична рутина и прогнози за бъдното, говорим с проф. д-р Стоянович.  

Петър Стоянович е германист и доктор по философия от Виенския университет, доктор на историческите науки, професор в Шуменския университет, журналист, политик, бил е министър на културата. Той е също кулинарен експерт и практик с няколко издадени кулинарни книги, естет и бохем. Напоследък ни радва с постоянната си съботна рубрика в „Денят започва с Георги Любенов“ по БНТ. Правнук е на Иван Стоянович-Аджелето, революционер, създател на първата българска телеграфна агенция, дипломат и царски съветник. Дядо му д-р Петър Стоянович е тютюнев експерт, един от основателите на футболен клуб „Левски“. Майка му е актрисата Ани Бакалова, негов баща е филмовият критик Иван Стоянович. Петър Стоянович е баща на 3 деца.

Проф. Стоянович, годината е още млада, така че ще използвам повода да ви попитам как сте с енергията? А също – обичате ли достатъчно себе си?

Енергия се поддържа с три неща: любов, уиски и работа. Минал съм и през трите, сега съм във фазата на работохолизма. Без сълзи и махмурлук – признайте, че има смисъл! Колкото до обичта към себе си, всички се обичаме по определен начин, някои, за жалост, повече. По-важно е дали имаме сила да обичаме ближния. Аз гледам винаги да обичам именно ближния, защото ако заобичам далечния, егати транспортните разходи!

Фердинанд Български, героят на вашия обемист и изпълнен с прелюбопитни факти труд – той обичал ли е себе си в достатъчна степен?

В предостатъчна! Имал е, разбира се, и достатъчно основания за това. Правнук на най-известния владетел на всички времена – „Краля Слънце“ Луи XIV, пряк потомък на Бурбони, Орлеани, Сакс-Кобурги и на унгарските магнати князете Кохáри. Голямо добрутро! Говорил е десетина езика. Но освен всичко най-важното при него са големите заложби в областта на естествената история и науката за птиците, в които е бил на световно ниво. Ако прочетете как до края на Втората световна си пише с разните академии на науките по света и обсъжда това или онова пиле или пеперуда… Същевременно надали е имал много конкуренция в областта на дворцовия етикет, ордените, гастрономията – все салтанати, които показват един богат талант със силно его и огромно самочувствие. От днешна гледна точка, разбира се, то изглежда малко прекалено.

Негово Величество ми стана изключително симпатичен, когато затъква с круша устата на свой подчинен. Бравурно начало на труд от над 800 страници!

Ето каква е историята: преди окончателното си отпътуване от България цар Фердинанд си взема сбогом с любимия дворец „Врана“ – същинския си европейски дом. Обхожда имота, прощава се. Включително и с част от градинарите, дошли да поднесат протоколни почитания. Говорителят на групата несръчно декламира за „голямата болка от раздялата“, за „великата загуба от абдикацията“, за „неизмерната обич и признателност“ на българския народ. Фердинанд откъсва круша от близкото дърво и затапва с масивния плод устата на нескопосания ласкател, избирайки тишината пред неистината. Временно затваря устата на историята, но нея не можеш да я спреш. Тя е като миризма на препържен лук по стълбите на общинска кооперация – винаги си пробива път. Уви, най-известният строител на европейска България продължава да стои в нашата памет главно в черно-бяло. И чак сега, постепенно, мисля, че тенденцията започва да се променя.