Ернесто Еспозито е неаполитанец, дизайнер на обувки, работил със Соня Рикел, Карл Лагерфелд, Тиери Мюглер, Sergio Rossi, Chloe, Louis Vuitton, Fendi, Missoni, с каймака на каймака в световната мода. Той е и колекционер на съвременно изкуство и заедно с това – със своята ярка личност – е вдъхновение за едни от най-известните световни творци. Позирал е на Анди Уорхол, Микеланджело Пистолето, Хелмут Нютън, Марио Тестино, Джак Пиърсън.

Срещам Eрнесто Еспозито на есенното изложение за обувки в Милано MICAM Milano 94 – едно от най-значимите събития от световен мащаб в тази сфера, подиум, на който изгряват тенденциите за всеки следващ сезон. Тази година на MICAM бяха представени 1700 колекции обувки от 1200 компании и модни марки от 30 страни. Споменавам тези цифри, за да пресъздам мащаба на събитието, което е било посетено от 45 000 души от 130 държави. Еспозито оглави журито от модни експерти, избиращи талантливите млади дизайнери на обувки от цял свят, 12 от които представиха първата си колекция на MICAM.

Питай – се обръща Ернесто към мен, след молбата ми за интервю.

Да започнем оттам – кой забеляза таланта ви? Как започна пътят ви в модата?

Човекът, който забеляза, че правя специални неща, беше Ди Парабиаго, създателят на модната линия Linea Lidia. Той произвеждаше модата на Тиери Мюг-лер. Разпозна в мен човек с качества да се впише в гледната точка на Мюглер към модата и ми даде шанс да работя с него за колекцията му Ensemble de soir. Сътрудничеството ни продължи седем години. Аз развих и комерсиалната колекция на Мюглер, която продадохме в Америка, в Япония, навсякъде.

А как се разбира, че някой има талант за мода?

Труден въпрос. Модата е свързана с познания и интереси в литературата, изобразителното изкуство, изкуствата въобще, на живота, не е само до талант. Моят талант е съвкупност от познанията ми и житейския ми опит. Ставам все по-талантлив, защото обичам да правя много неща. Това е важно! Талантът не е константа. Трябва да се развива. Аз винаги съм се вдъхновявал от изкуствата, пътуванията, костюмите. Трябва да бъдеш и малко интелектуалец, за да правиш истинска мода. Всички личности в модата, като Джанфранко Фере, са такива, защото имат интереси в различни области.

Джон Галиано също е такъв пример.

Да, познавам го от двайсетгодишен. Имаше малък щанд като този (показва щанда на един от младите дизайнери на MICAM). Щандът му беше в Hyper Hyper (покрит пазар на ул. „Кенсингтън Хай“ в Лондон за млади дизайнери и малки фабрики за дрехи и аксесоари. Когато е създаден през 1983-та, Hyper Hyper е средище на млади таланти. Подкрепя дебютиращите в модата, като им предлага сцена и им организира колективни щандове по време на прет-а-порте в британската столица, б.а.). Беше си го направил като малък бутик с четири рокли и още дрехи и седеше на една малка маса, ядеше сандвич и чакаше някой да мине да купи. Един ден отивам, гледам едни сака, казвам: „А! Фантастични са! Колко струват?!“ „100 паунда всяко“ – отговаря. „Купувам всичките!“ – му заявявам. „Наистина ли?“ – пита. Казвам: „Да!“. Той: „А ще ми платите ли кеш?“. Отговарям: „Става!“. И това беше първата ни среща. След това продължих да купувам негови дрехи. Правеше всичко с разтеглив сатен. Галиано има много интересни познания за мода. Когато работеше за Dior, го правеше като Кристиян Диор. Познаваше всички кройки и линии.  

В стила му има нещо от Вивиан Уестууд. Вкусът им е сходен. Дрехите им напомнят на реквизит за театър.

Точно така! Точно така. Вивиан Уестууд беше първата, която започна да мисли различно, по-освободено. След това Галиано усвои и продължи малко маниера ѝ, но го внедри, пресътворявайки кройката на Dior. Тоест той преведе Dior на по-модерния език на Вивиан Уестууд. Но в началото беше Диор. Част от това начало беше и Ив Сен Лоран, когато работеше за Диор и облече жените в смокинги, костюми, блейзъри. Сен Лоран се вдъхновяваше от Ван Гог, Анди Уорхол, Пикасо, Матис. Много неща започнаха от Диор. Затова ти казвам, че познанията, опитът, културата обогатяват гледната точка и ѝ помагат да бъде различна.

Впечатляващо е, че сте работили с толкова различни като стил марки – Chloe, Louis Vuitton, но и Geox.

Работил съм 10 години и за линията обувки на Fendi с Карл Лагерфелд. Той ме наричаше „кралят на Неапол“. Защо? Ами предлага да се видим утре в 10 ч. сутринта и пристига в осем вечерта. И аз чакам час-два, след това казвам – окей, когато дойде Лагерфелд, да ми звъннете, защото не е учтиво да трябва да го чакам толкова. Но такъв си му беше маниерът. Беше персонаж. И отивах, когато ми се обадят, че е дошъл, тоест той ме чакаше. А като се появя, възкликваше: „Аха, ето го царят на Неапол!“. Виж – показва снимка в телефона си: – Това съм аз, а това е Карл Лагерфелд. Беше хубав. Но и аз имам портрет от Уорхол като него, и от Нютън – също.
Работих седемнайсет години и за Соня Рикел. До такава степен влязох в нейния дух, че накрая ми даде и шанс да нарисувам колекцията за мъже за седем сезона. Правех дефилетата ѝ седем сезона. Винаги съм обичал да превеждам вкуса на някой друг през моя вкус, но когато работех за Vuitton, се стараех да се придържам към стила на Vuitton. С всички дизайнери съм работил на тяхното ниво, не като асистент.  

А Geox е нещо съвсем различно.

Да, това като стил се доближава повече до работата ми в Америка в продължение на четиринайсет години за марката Via Spiga. Беше огромна марка в Америка с милиони чифтове обувки, с корнери във всички големи магазини – Sax, Fifth Avenue, Barnies, Bloomingdale. Спрях да работя с Полегато (Марио – собственикът на Geox) тази година, заради ограниченията, свързани с ковид. Тръгнах си, защото навършвам 70 години и не искам да рискувам живота си да работя сред толкова много хора. Предпочитам да си остана вкъщи.

Ясно. И ето ви вкъщи – на изложението за обувки MICAM.

Да. И утре ще съм разбит, защото никога не съм оставал три цели дни тук. Обикновено след три часа съм си тръгнал. Виж, да ти покажа – показва ми телефона си. – Това е фотография, която ми е правил Хелмут Нютън, без фотошоп. И тези фотографии се продават.

За колко?

За трийсет хиляди всяка. Като отидох да ме снима, взех с мен едно момиче, приятелка на мой скъп приятел. И Хелмут Нютън ѝ каза – няма да се събличаш, преди да си сложила обувките с висок ток, ако обичаш. Харесвам Нютън. Беше най-циничният човек в живота ми. Толкова странен и фантастичен! Имахме много хубава връзка. Веднъж идва в Неапол и ме пита: „Коя от фотографиите ми най-много ти харесва?“. Отговарям: „Целувката!“. И той каза: „Ок! Тогава ще направя първата снимка на двама мъже, които се целуват“. И отидохме заедно в един бар, където той снима двама мъже да се целуват. Направил съм почти всичко в живота си. В процес съм на издаване на биография. Имам колекция от хиляда и петстотин произведения на съвременно изкуство. И правя изложби в музеи по целия свят. През ноември тук в Милано ще излагат Уорхол и дадох осем негови фотографии.

Познавам и съм познавал най-големите артисти, най-големите фотографи. Работил съм с всички. Том Форд ми се обажда например един ден в Неапол и пита: Можеш ли да дойдеш при Сен Лоран. Той тогава работеше за Сен Лоран. И казва – ще ти пратя билет. Отговарям – чакай, мога да си платя билета сам. Това ме поставяше в независима позиция. Отидох. Том Форд ме посрещна сам, с боси крака. Помислих си – хм, какво иска сега той. Беше преди 15 години може би.

А какво искаше?

Ами каза – обожавам това, което правиш за Соня Рикел. Говори, а аз се вълнувам, защото сме в ателието на Ив Сен Лоран. Невероятно! И Том Форд обяснява – харесвам обувките ти. Искам да ти предложа да работиш само за мен, но да спреш с другите и можем да правим заедно Gucci, Saint Laurent и моята колекция, и Sergio Rossi. Отговарям – окей, Том Форд. Можем да го направим. Но трябва да ти кажа колко печеля сега, защото ако работя за теб, трябва да ми плащаш двойно. Aко един ден спреш да работиш с мен, ще остана без работа. А ако ми плащаш двойно, ще съм наясно, че наистина имаш нужда от мен. Казва – окей. Подава един лист. Пиша: Via Spiga ми дават толкова, Sergio Rossi – толкова, Мarc Jacobs – толкова, Louis Vuitton – толкова. Той сметна. Погледна сумата и каза – ами ти печелиш повече от мен. Хи-хи! Казах – възможно е. Не знам колко печелиш ти, но аз печеля толкова. О, Ернесто, толкова съжалявам, не съм от твоя калибър. Казвам – окей. Написа ми писмо – благодари, че съм отишъл. Беше важно аз да си платя билета с моите пари. Хубаво е да можеш да си позволиш да си независим.

А какво ви вдъхновява в това да правите мода?

Следвах право. Но един ден приятел ми каза – ама ти толкова разбираш от мода, защо не минеш да ме видиш в моя бутик, можем да поговорим. Отидох и ми предложи – ако дойдеш да работиш тук, ще ти дам възможност да продаваш. Окей. Зарязах университета. Баща ми и майка ми се почувстваха като застреляни! Отидох обаче да работя в бутика. След три месеца станах шеф. След шест Валтер Албини, най-големият италиански стилист, собственик на „Кадет“ – обувките, рисувани от Лагерфелд, ми каза – искам да работите за мен. Работих за него. И така от работа на работа, от човек на човек.

А откъде идва талантът ви?

Отникъде.

Как така? Няма ли връзка поне с Неапол или с майка ви, баща ви, с вдъхновение от киното?

Ще ти покажа майка ми.
(поглеждам снимката) О, красива е. Има стил.

Облечена е в кутюр, в Celine. Тя приличаше на Силвана Мангано. Беше много красива, богата. Носеше Chanel. Всичко в моя живот е продукт на култура, на опит и на късмет. И Марк Джейкъбс е роден в богато семейство. Баба му е била богата. Отраснал е в Капри в хотел, заобиколен от най-елегантните хора в света, които минавали оттам. Нещата не се раждат отникъде. Винаги са съвкупност от влияния.

И все пак сте роден в Италия. Отраснали сте сред културата на Ренесанса, Древния Рим.

Сред най-красивите неща на света. Ха-ха-ха. Египет е люлката на естетиката, също и Гърция. Свалям им шапка. Но след тях сме ние. Освен това съм роден в Неапол. А Неапол и Париж са столиците на света. Моцарт е написал „Така правят всички“ в Неапол. Пър-
вият оперен театър в света е „Сан Карло“ в Неапол.

Естествено. В Италия операта е на улицата – всички говорят високо, ръкомахат и са облечени елегантно и цветно.

Като в театър сме. Хи-хи. Трябва да кажем, че Италия, Испания и Франция са истинската Европа. Хубавата истинска европейска култура е това. А в Неапол има и испанско, и френско влияние.

Какви са обувките, които една жена трябва да има в гардероба си?

Не може да имаш само един вид обувки. Преди жените носеха само един вид обувки за целия ден. В днешно време е важно да си в синхрон с момента. Жените са по-свободни – могат да изберат дали да се чувстват удобно, да са женствени или секси и по-свободни. За през деня, за супермаркета и когато водят децата си на училище, не са им нужни обувки на токове. Могат да са с кецове. Следобед е хубаво да са изискани и секси и малко „развратни“ вечер. Хи-хи. Значи трябва да имаш три вида обувки – ниски и равни, средни и с ток. Когато излизаш вечер, за да си перфектна, трябва да си с ток.

Кои съвременни тенденции ви харесват?

Харесва ми завръщането на женствеността. Имаше години, в които доминираше уличната мода. Днес е различно. След моменти на криза има революция на ума, която прави така, че жените, които са били много крайни, имат нужда да преоткрият женствеността, за да продължат да играят важна роля. Мисля, че уличната мода ще остане за през деня, но жените ще се върнат отново към това да изглеждат женствени вечер. На изложението не можеш да видиш много от това, но ако отидеш тази вечер във Finger Garden – eдин много красив ресторант, където вечерям, там жените са само с токове. И това е нормално.

В Италия е пълно с красиви и елегантни жени. И много елегантни мъже, облечени с шик, с хубаво подстригани коси, парфюми, като слезли от витрина или от снимки в списание.

Да, мъжете тук се обличат елегантно и имат дрехи с добра кройка и по мярка за разлика от мъжете на Север, които носят много широки дрехи. Но мъжете тук са елегантни, защото и жените са по-женствени и секси и ценят елегантни мъже. Всичко е игра между жената и мъжа.

Как бихте коментирали младите дизайнери тук?

Всички те дебютират и всеки от тях следва мечтата си да се занимава с мода. Жените работят по-изчистено, по-прецизно. Но всяка от тях е направила обувки за себе си, не за другите. По-добре се получава, когато мъжете правят обувки.