Някъде в началото на интервюто помолих Мартина да опише с няколко думи своя персонаж Гаргара от филма „ф1.618“ на Тео Ушев. На другия край на месинджър връзката (интервюто ни е онлайн, защото Мартина снимаше сериала „С река на сърцето“ във Видин) актрисата млъква за секунда. „Боже, колко дълго падаща звезда…“ – възкликва тя и аз си казвам: ех, какво великолепно и поетично определение за персонаж като Гаргара! Оказва се обаче, че в същия момент, докато говорим, някъде над Видин Мартина наистина видяла най-дълго падащата звезда в живота си. „Ако знаеш само колко дълга диря остави! За първи път виждам такова нещо.“

Сигурна съм, че и самата Мартина ще остави дълга диря в българскито кино и в театъра. Не само защото е талантлива, но и защото талантът ѝ има характер, а това не е чак толкова често явление в българския… кинобизнес (с извинение). Преди няколко години я гледах във филма „Ирина“ на Надежда Косева. Беше една такава наранена изначално Ирина, родена с горчивина в душата, с гняв в сърцето. Много ми хареса! Далеч по-важно от моето харесване беше, че филмът бе възнаграден с изключително интензивен фестивален живот, и то на престижни филмови форуми с взискателност и традиции – Варшава, Лос Анджелис, Япония, Маракеш, Котбус. През 2020 г. на Берлинале пък Мартина бе обявена за Европейска изгряваща звезда.

Тя е завършила актьорско майсторство в Нов български университет, където преподаватели са ѝ Цветана Манева и Снежина Петрова. Играла е при режисьори като Възкресия Вихърова, Теди Москов, Владимир Люцканов. Обича физическия театър, пърформънса, хибридните форми и въобще – предизвикателствата, експериментите. През ноември ще можете да я гледате в може би най-смелия експеримент в досегашната ѝ актьорска кариера – филма на Теодор Ушев „ф1.618“, антиутопична приказка, в която тя и Деян Донков са в ролите на Гаргара и Криптон, представители на нова нация, т.нар. биотитани, които се готвят да напуснат вече безжизнената земя. Най-важното обаче все пак си остава любовта.

За великото приключение, наречено „ф1.618“, и за скачането от високото в дълбокото, както и за връщането на земята – Мартина Апостолова пред EVA.

Мартина, да започнем с най-съществения въпрос: искаш ли да си биотитан?

Ако биотитаните са такива, каквито са в нашия филм, не, определено не искам да съм биотитан.

Все пак какво би правила във вечността?

Бих се борила за рестарта на Вселената и на света и бих се постарала да излезем всички от тази антиутопия. Бих се борила за утопия.

Каква беше твоята роля като актриса за изграждането на образа на Гаргара? Имаше ли в този образ неща, заложени от сценариста, от режисьора или от двамата, които ти пожела и успя да промениш?

Този образ е много конкретно написан от Вовата Тодоров (Владислав Тодоров, автор на романа „Пумпал“, по който е създаден „ф1.618“ и сценарист на филма, б.р.). В началото дори си мислех, че няма да имам възможност за творчество при тази Гаргара, защото тя е като супергероите… Както е например Супермен – през деня работи в офис, но когато се случи беда, той се превръща в Супермен, човек като от стомана, в който колите се огъват и т.н. На първо четене Гаргара е като робот, като извънземно, така си я представяш. Сега обаче, като изгледах филма, видях, че моята Гаргара е много по-различна от тази в романа или в сценария. Мисля, че ѝ вкарах малко повече човечност.

Тео ми даде свобода и заедно вървяхме именно в тази посока. И май е излязло това, което искахме. Освен това, когато сценарият беше написан, с Тео допълнително адаптирахме текста. Започнахме да обсъждаме идеята с телепатичната комуникация между мен и Криптон, със сложното изразяване. Винаги обсъждам текста с режисьора, не мога да си представя просто да застана пред камерата и да го съобщя. Текстът трябва да ти пасне. Не е като в театъра, където играеш Шекспир например или друг гений и трябва на всяка цена да го съхраниш такъв, какъвто е.

Имаше ли особено силна тръпка на премиерата? Ти не беше гледала нищо от него до този момент, нали?

Да, изгледах го за първи път на премиерата в огромната зала 1 на НДК, с още стотици хора. Честно казано, почти нищо не помня. Всичко мина като в някакъв сън, като в делириум. Бях изключително развълнувана през цялото време.

Обичаш ли да гледаш филмите си?

Не, защото то е постоянно намиране на кусури. Но трябва да се гледаме, защото така можем да се коригираме и усъвършенстваме. Аз обаче не се гледам на терен. След като режисьорът е казал: да, това е, имаме го, няма значение аз какво мисля. Моето мислене е преди това.

Тоест не си от актьорите, които веднага отиват зад камерата и казват: я да видя!

Не, изобщо, дори не харесвам тази практика. По време на снимки ходя зад мониторите само за да си видя движенията, жестовете, за да мога да ги повторя в дублите, т.е. от чисто техническа гледна точка. Иначе – каквото каже режисьорът. Както те на нас ни се доверяват, така трябва и ние на тях. Актьорите си мислим, че всичко знаем, но не е точно така, защото и ние гледаме само през нашата призма и няма как да погледнем отстрани. Трябва да си много, много опитен актьор, за да можеш да се погледнеш веднага отстрани и да се коригираш.

Какво прави непосредствено преди старта на снимачния процес, как се подготви за „битката“? Този филм е тежък физически…

Да, физически беше много тежък. Не съм се подготвяла по някакъв специален начин. По-скоро се опитах да се настроя, че сега ме чакат едни 4-5 седмици, в които трябва да съм сто процента отдадена на работата си. За „Ирина“ например беше различно, защото там има психологическа драма и подготовката бе друга. Докато тук аз нямаше какво да градя в този смисъл – характер, биография и т.н., защото моята Гаргара няма минало, нито бъдеще, тя съществува в едно вечно настояще. И това всъщност бе трудното – как да напълниш със съдържание един образ, който няма минало, нито бъдеще.

Мисля, че ти направи ролята с три неща: стойка на тялото/походка, очи/поглед и глас.

Това, което казваш, ме радва, наистина. Защото като човек, работил много в театъра с физиката си, си казах: окей, при Гаргара няма да градим психологически образ, но пък тук трябва да има една специфична постановка на тялото.

В едно телевизионно интервю казваш, че имаш страх от височини, а е трябвало да снимаш сцена, в която скачаш в 150-метрова пропаст, при това сте снимали цели 12 дубъла на въпросната сцена. Освободи ли се от страха си?

Много се изненадах от начина, по който тази сцена присъстваше във филма – бяха просто едни 5-6 секунди, в които дори не се разбира съвсем какво точно се случва. А заснемането на сцената ни отне толкова време – каскадьори, въжета, тренировки… Доволна съм, че през цялото това време издържах и не казах на никого за фобията си. Само на каскадьорите признах, че умирам от страх, и ги помолих да си мълчат. Отговориха ми, че ме пазят, че съм осигурена с шест въжета, че са правили това хиляди пъти и няма начин нещо да се случи. Истина обаче е, че този страх не може да се преодолее, защото каквото и да ти кажат, отдолу под теб има бездна.