Как би представила филма в едно изречение?

Според мен най-добре да се обяснява по детски, като приказка – за едно пътешествие на двама човека и как любовта спасява света. Дори и в най-голямата разруха всяко същество е способно да усети любов и да се бори за нея.

Теодор Ушев казва в едно интервю, мисля, че филмът е „приказка за деца от 9 до 99 години“. Ти успя ли да видиш и да чуеш как някое дете реагира на филма?

Имах късмета, че моят племенник, който е на 10 години, го гледа. От всичките ми гости и роднини той най-добре беше разбрал всичко. По-възрастните правеха съпоставки, откриваха критика на социализма, но той беше видял по-простите неща, които са по-дъл-боки. Беше видял самата идея. Другата ми племенница, която вече е тийнейджърка, ми каза: „Ако всички български филми бяха такива, щях да ходя повече на кино“. Явно тяхното поколение, израснало във визуална среда, има нужда от по-различни неща, които да кореспондират с въображението им.

С Теодор Ушев познавахте ли се отпреди работата си в този филм?

Оказа се, че се познаваме, и то от 10-годишната ми възраст. Мой братовчед беше женен за сестра му (сестрата на Теодор Ушев почина неотдавна, б.р.), така че направо си имаме роднинска връзка. Това го разбрахме впоследствие и Тео се шегуваше, че ето, пак шуробаджанащина в българското кино. Професионално обаче не се бяхме срещали. Той видял един плакат на „Ирина“, един ден ме засякъл по стълбите на Софийския университет, а същия ден вечерта срещнал Надето Косева (Надежда Косева, режисьор на „Ирина“, б.р.), казал ѝ, че не може да си намери актриса, и тя му казала: виж Мартина. И така. При мен винаги се случ-ват по странен начин нещата. След това ми се обади директно Орлин Руевски, който е камера оператор и продуцент на „ф1.618“. Каза, че се обажда от името на Тео Ушев, който иска да участвам в новия му филм. Директно, без кастинг. За един актьор е най-важното да му гласуват доверие. След като Тео ми гласува такова доверие, аз не можех да дам нищо по-малко от всичко от себе си.

Кое беше най-силното ви преживяване с Деян Донков като актьорски тандем?

Когато разбрах, че изобщо ще застана рамо до рамо с него. Той е един от най-добрите актьори на своето поколение. Не мога да му побера таланта в главата си. Той тепърва показва на какво е способен и това е впечатляващо. Когато имаш толкова силен партньор, ти може би автоматично се осланяш на него. Той е толкова по-опитен от мен! Исках съвети от него за много неща и той не се пестеше, помагаше ми безрезервно. За мен в киното партньорите са най-важните. Никой не може да работи само за себе си, защото наоколо има още 100 души екип.

Вие снимахте на необикновени локации – солниците в Бургас, замъка в Равадиново и т.н. По какъв начин тези локации ти повлияха?

Много беше интересно, защото всяко действие се развива в място с определено име – Страната на палачорите, Солника, Царството на главотрошача и т.н. Впоследствие разбрахме коя локация от реалния свят на коя от нереалния отговаря. И неминуемо започваш да пречупваш реалната локация през драматургията и започваш да я възприемаш като това, което е във филма. Не възприемаш кариерите в Радомир като кариерите в Радомир, а като Страната на палачорите. Тези локации за нас не са просто пейзаж. Трябва да включиш въображението си, да си представиш, да си измислиш… Тук искам да кажа, че в раждането на тези магични локации основна роля имаше не само въображението на Тео или камерата на Емил Христов, но и златната ръка на Сабина Христова, художник-сценографа на филма. Ще кажа само, че салът, на който ние плаваме във филма, е построен от платформите от плаващите кейове на Кристо, тази велика инсталация. Сабина беше опаковала сала с парашутите и въжетата от инсталацията на Кристо. И ти стъпваш върху това. Сабина е световен артист.  

С какво изненада сама себе си в работата си по този филм?

Аз от себе си нямам очаквания, за да се изненадвам. Винаги се опитвам да се забавлявам и не спирам да повтарям на студентите си в Нов български университет, че колкото и да ни е тежка професията, ние не спасяваме човешки животи. Затова трябва да се забавляваме, за да им е леко и на хората, когато ни гледат. Не трябва да се мъчим.

Имаше ли си свои филмови вдъхновения за изграждането на този образ?

Трябва да си видя тетрадката за подготовка, но мисля, че не. Аз винаги имам такава тетрадка, в която си пиша разни неща за ролята. Тео ми беше дал референции за визията на филма като цяло – например „Сталкер“ на Андрей Тарковски. Обсъждахме и „Момичето с драконовата татуировка“ (у нас филмът бе разпространяван със заглавието „Мъжете, които мразеха жените“, б.р.) с Руни Мара, но не успях да го изгледам докрай.

Притесняваше ли се от срещата на филма с публиката?

Не. И в театъра този страх не съществува за мен. Така съм възпитана от моите учители, предимно от Възкресия Вихърова – винаги да е по-важен процесът. Тео още в самото начало ми каза: Марти, или ще се провалим, или ще успеем, но което и да е от двете, ще го направим с гръм и трясък. Така че няма за какво да се притесняваме. Освен това аз нямам какво да губя  – все още съм в началото на пътя си. Моето притеснение беше свързано с това да оправдая доверието на хората около мен.

Когато приключи целият снимачен период, как слезе на земята?

Докато снимахме „Ирина“, Надя Косева много се притесняваше за мен, че за първи път влизам в такъв дълбок, продължителен снимачен процес, и ме предупреди да внимавам. Каза ми: „Когато приключим снимки, ще съжаляваш много, че всичко това свършва, ще ти е мъчно за екипа и че трябва да напуснеш тази паралелна реалност“. И беше права. Ако не го осъзнаеш това, изпадаш в разни депресии и меланхолии и може да стане много опасно. Защото с тези хора си нонстоп известен период от време, заедно живеете някакъв друг живот. И тази паралелна реалност е много сладка, защото сякаш можеш да си позволиш всичко, то си остава там. И наистина е така. Това е магията. И Надя много хубаво ме предупреди. Та от тази гледна точка не ми беше трудно. За мен е много важно през цялото време да съм със съзнанието, че това ми е работата и имам уникалния късмет да живея известно време в приказка. И после си се връщам към моя си живот.

Аз съм реалист на ръба с песимизма и това ме държи здраво на земята. Това, което е за зрителя 2 часа филм, за нас бяха 5 седмици снимки. Когато тези 5 седмици свършиха, си приготвихме багажа, благодарихме си един на друг, сбогувахме се и се прибрахме по домовете. Лягаш да спиш, събуждаш се и постепенно животът ти те завърта. И чакаш следващата приказка.