Преди две години по време на пандемията по пустите улици на Париж изникват огромни 3D статуи на човешки лица, ръце и крака, изработени от клони на дървета – като естествена част от околната среда. Техен автор е френският актьор и визуален артист Пол Ами (Paul Hamy), а ние измислихме на заниманието му и адекватно име – клониране. Тази година той беше в журито на седмия филмов фестивал Burgas Intеrnational Film Festival и негова скулптура беше изложена в експозицията в Царево, част от летния морски фестивал „Арт поток“.

Пол е актьор, модел и визуален артист. В началото на кариерата си е бил треньор по баскетбол, музикален продуцент, рекламно лице за Coca Cola light и Lacoste. После следва актьорство в Париж и става основател на артистичната формация POK (PainOchoKolat – в прев. от френски, кроасан с шоколад). Има номинация за Сезар за „Изгряваща звезда“ за ролята си във филма „Сузана“, който открива Седмицата на критиката на фестивала в Кан през 2013 г. В същата година играе любовник за една нощ на Катрин Деньов в „Тя си отива“ на Еманюел Берко. В режисьорския филм на Фани Ардан „Диванът на Сталин“ е млад художник, на когото е възложено проектирането на паметник на съветския диктатор (чиято роля изпълнява Жерар Депардийо). На екран партнира и на актьори като Даян Крюгер, Венсан Касел, Жан Рено. Участва в епизод на телевизионния сериал „Борджиите“. През 2021 г. го гледахме във филма „Вила Каприз“ по време на Киномания.

Пол Ами живее в Париж, но заедно със съпругата си Деница Стефанова, която е от български произход, обича да прекарва летата си у нас.

Обичаш ли кроасани с шоколад?

О, да, но ти сигурно намекваш за артистичната формация POK (PainOchoKolat), която създадох с приятелите ми, когато бях на 20 години. Един ден решихме да организираме музикален фестивал в квартала ни – в Пигал. Започнахме да каним артисти да показват своето изкуство, да организираме изложби, концерти и така сформирахме група от около десетина души – художници, танцьори, дизайнери, видеооператори. Нарекохме я POK (PainOchoKolat), защото е много френски символ, с който се гордеем и който говори на всички. Ако бяхме българи, сигурно щяхме да я наречем „Баница“. Съвместният ни културен живот продължи около 4–5 години и роди прет-а-порте марки като Pigalle Paris и Casablanca, дискотеката Le Pompon. Беше много красив период от живота ни. Днес всички вървим по различни пътища.

Дефилирал си за Жан Пол Готие и Хеди Слиман. Как изглежда животът зад кулисите на дефиле на това ниво?

Започнах да работя като манекен, когато бях на 15. И съм дефилирал за Marc Jacobs, Puff Daddy, за Хеди Слиман, когато работеше за Yves Saint Laurent. Зад кулисите е фрустриращо. Ревютата траят по една минута, а ти трябва да си на мястото шест часа преди това. Дефилираш в 14 ч., а пристигаш в 9. Гримират те и чакаш. Ясно е, че носиш интересна книга, четеш или рисуваш, майтапиш се с приятелите, забавляваш се, пийваш малко алкохол. Когато си млад, на 15–16, е готино, но след това животът зад кулисите започна да ми се струва все по-безинтересен.

Имаш ли любим дизайнер и какъв е стилът ти на обличане?

Аз не търся дрехите, които да обличам, просто ги срещам. Ако трябва да назова нещо, свързано с модата, което много харесвам, това ще е плисето от Issey Miyake, който, за съжаление, ни напусна неотдавна.

Вярно ли е, че когато си бил седемгодишен, майка ти те е водела на филми на Куросава и Хичкок?

Тя ме водеше на кино със себе си от съвсем малък, от една-две-годишен. Никога не се е притеснявала как ще се държа, че ще се разплача или че ще вдигам врява. Гледал съм филми и без задължително да ги разбирам. Детството ми беше готино. Живеех през половината време в Париж, а другата половина – в Ню Йорк.

И като французин като майка си сигурно обичаш червено вино и сирене, а като американец като баща си – си добър на баскетбол?

Ха-ха-ха. Да. Но светът вече е различен. Навсякъде обичат червено вино и играят баскетбол. А за мен той е голяма страст! Бил съм и треньор, и съдия. Все още играя.

Как се запознахте със съпругата ти Деница?

Деница е отраснала в Париж. Нейни родители са художниците Нина Ковачева и Валентин Стефанов. Оказа се, че двамата имаме общи познати, така се и срещнахме и сме заедно вече седем години. Деница също е артист. Занимава се с графичен дизайн, графика и визуално изкуствo. За последната изложба в рамките на фестивала „Арт поток“ в Царево (организирана от художника Стефан Божков) създадохме съвместна скулптура.

Разкажи повече за партньорството с Катрин Деньов.

Тя е приказен човек, много мила. Първият ми кастинг въобще за филм беше пет години преди да ѝ партнирам на екран, и пак беше за филм с нейно участие. Тогава не ме избраха, а мечтаех да играя с нея. И в крайна сметка спечелих кастинг пак за филм с Катрин Деньов. Историята е много забавна. Героинята ѝ е в екзистенциална криза и една сутрин се буди в леглото ми с абсолютен блекаут. Абсолютно е забравила какво се е случило помежду ни предишната вечер. Пита ме – какво правя тук в тази хотелска стая, а аз ѝ нося кроасан с шоколад. Разказвам ѝ, че съм я гледал, докато сме правили любов и че трябва да е била хубава като млада – такива неща. Свалям я, което я кара да се чувства много неудобно и накрая избягва. Много смешно.

Сигурно и срещата ти с Фани Ардан и Жерар Депардийо е била вълнуваща?

Приятно е да работиш с легенди, някак си… равносилно е на признание от родителите ти. Имаш усещането, че растеш. Да те режисира Фани Ардан и да играеш с Жерар Депардийо те поставя като актьор на картата. Шансът да можеш да обменяш енергия с тях е великолепен. Огромно зареждане е.

За какво си говорехте извън снимките?

Доста се забавлявахме. Снимките бяха в един замък в Португалия. Срещахме се на снимачната площадка, но и излизахме. Жерар беше снимал много в Португалия, познаваше местните производители на свинско – специалитетът на региона, който той самият също е произвеждал в миналото. Спомням си, че ни заведе целия екип да ядем прасенце при приятелите си производители. Беше много хубав момент.

Откога се занимаваш със скулптура?

Рисувам, откакто се помня, а със скулптура започнах да се занимавам на 17 години. Първият материал, който много харесах за работа, бяха клетките за птици. Към тях прибавих скоча, който се използва в киното. Харесвам и клоните на дървета. С тях правя скулптури – лица, крака, ръце, които изглеждат като изтъкани от железни нишки. Клоните събирам от парковете и горите, или когато са паднали по улиците. Отдадох се на тази си страст по време на локдауна в Париж. И използвах улиците като ателие, събирах клони и създавах скулптури. Обичам да се включвам в пейзажа навън и творбите ми да си взаимодействат с хората. Мисля, че доброто изкуство трябва да е достъпно за всички и да позволява да излезеш малко от света, който ни предлагат медиите или обществените норми. Мога да правя скулптури, без да се храня, без да спя. Мога да добавя приятели и една бира, но зависи, защото самотата ме вдъхновява. Тя ми дава възможност да се чуя, да се срещна със себе си.