Това си е сериозен приятелски кръг.

Да, понякога в цялата олелия на живота човек започва да приема за даденост приятелите си и да се сеща за тях чак като има нужда. Ако и аз понякога правя така с моите, сега ги моля да ми простят.

Как минават тези две почивни седмици?

Ами те хич не са… ваканционни. (Смях.) Не са почивка за тялото, а за духа. Пълна свобода! Просто се събуж-
даме и каквото дойде, без план. Има много купони, да. На мен ми трябват едни 3–4 дена да се успокоя, че нямам какво да правя, след това идват 3 дена, в които си почивам и след това още 3–4, в които си мисля: леле, сега какво ме чака! И ваканцията свършва.

Продължаваш ли и сега с балета?

Сега съм в отпуск, имам сериозна травма на коляното и не мога ежедневно. А трябва, ако искаш да изглеждаш професионално.

Виждам, че балетът продължава силно да те вълнува и до днес. Защо тогава избра театъра за своя професия?

Не всяко тяло е предразположено да издържи натоварванията на балета. Аз съм с паднали сводове на стъпалата по рождение, краката ми лесно се изморяват и оттам – чести травми. Моята учителка Румяна Атанасова ми каза, че всеки човек има нещо, в което е най-добър и… че балетът не е моето. Балетът е първата ми любов, но театърът ми е най-голямата.

Какъв е пътят към успеха в България?

Ще кажа най-долното клише – няма рецепта. Когато се занимаваш с изкуство не от каприз, а защото не може да е друго, тогава оставаш в професията, независимо дали спектакълът ти струва 8 лева или 8 млн. лева. Изкуството си отмъщава, ако не си честен докрай. Когато знаеш защо си там, как си стигнал и че не може да е друго, получаваш суперсила, която никой не може да ти я вземе.

А личният живот жертва ли е на изкуството? Един мъж може ли да разбере и приеме, че почти всяка вечер си на представление например?

Когато си влюбен, няма майка, няма баща, няма театър, просто обичаш. Моята учителка в театъра проф. Маргарита Младенова казва, че човек, като е влюбен, е гениален. А гениалният човек с всичко може да се справи.

Какво се случва в Yalta Art Room. Това е ново артистично пространство в София за театър и други събития, свързани с изкуството. Как реши да се захванеш и с такава дейност, която в същността си е мениджърска?

В това си начинание не съм сама, а с Васил Дуев-Тайк, един от най-важните хора в живота ми и един от най-близките ми приятели. Ние сме състуденти от НАТФИЗ. Нямаме разминавания и това е много важно. Нашият театър няма директор и двамата сме заместник-директори. Той като режисьор има страшно много познания, чисто технически. Аз се захванах с административната дейност – програма, договори, някаква част от счетоводството. Искам да благодаря на Димитър и Краси Илиеви, без които това пространство нямаше да съществува. Те са инициаторите на Yalta Art Room. Основната роля на пространството е да приютява спектакли от провинцията, които нямат сцена в столицата. Макар да съществуваме вече от около 9 месеца, имахме номинация за „Морфин“ по текстове на Булгаков, няколко спечелени проекта от Националния фонд „Култура“, подготвяме фестивал на късометражното кино, правим литературни вечери.

На кого дължиш вкуса си?

На моите учители Маргарита Младенова и Иван Добчев, пък и на тези, които, без да знаят, също са ми учители – Леон Даниел, Мариус Куркински, Александър Морфов.

А вкуса си за живота?

На мама и на тати, макар че те нямат нищо общо с театъра. Баща ми се занимава със заведения. Аз съм пораснала зад бара и съм работила цял живот като сервитьорка и барманка и имам познания… как се работи с касов апарат и как се прави месечен отчет. (Каскада от смях.) Мама пък е на държавна работа. Имам и по-голям брат, който според самия него ме е научил да ходя и да говоря и аз му казвам, че сега заради него имам травми и съм много устата. Имала съм късмета да се родя в семейство с любов. Майка ми и баща ми са заедно почти 40 години и аз знам, че любовта съществува. При това никога нищо не е крито от нас, никога проблемите не са били замитани под килима. Но просто има любов.