Не помня много дълго книгите. Някой път запомням, че съм чела нещо от известен автор, друг път ми остава самото заглавие. Рядко има и какво чак толкова да се помни. Но ми попадат и текстове, които продължават да дават ток в главата ми, да активират синапси, да събуждат емоции.

Прочетох „В очакване на Боджангълс“ (ИК „Колибри“) в годината на излизането ѝ, 2017-а, и, да, тя продължава да искри. Тогава името на автора ѝ, Оливие Бурдо, не ми говореше нищо, но ето че сега ми се отдаде възможност да му задам няколко въпроса малко преди идването му в София като участник в журито на „Синелибри“.

Оливие Бурдо е роден през 1980 г. в Нант. Започва да пише, след като губи работата си в брокерска къща. Никое издателство не припознава талант в първия му роман, написан за две години. Съвсем различна е съдбата на втората му книга „В очакване на Боджангълс“ – издават я веднага след седемте ѝ родилни месеца, читателският успех е огромен, печели престижни награди.

Жорж и Луиз са героите в този красив и кратък роман. Луиз определено е по-неистовата в семейството, тя е тази, която настоява постоянно да пускат плочата с великолепната песен „Мистър Боджангълс“ в изпълнение на Нина Симон и да танцуват – с приятели нощем или сами с Жорж по всяко време. Разказът е от името на сина им, който живее в общата семейна лудост като във вълшебна приказка, но истината е, че винаги накрая през вратата влиза действителността, а нея и Луиз, и Жорж не могат да понесат.

Г-н Бурдо, ще ви очакваме в София за „Синелибри“. Тръгвате ли с планове при пътуване или разчитате градът, хората, страната да ви изненадат?

Здравейте, много благодаря за интереса ви към моята работа. Много се радвам, че скоро ще дойда в София. Когато пътувам, обичам да имам две-три идеи за музеи, ресторанти и паметници, но за останалото предпочитам да се разхождам из града. Мога да вървя шест или седем часа по улиците. Малко подготовка и много импровизация.

Какво непременно взимате с вас при пътуване?

Докато пиша този текст, си събирам багажа, за да прекарам няколко дни в Ибиса. Ще ми се да кажа, че взимам книга, но вместо това си взимам „Алка Зелцер“. Като цяло винаги взимам роман. Обичам да чета във влака.

Впрочем – обичате ли пътя?

Да, обичам да пътувам. След успеха на романа ми „В очакване на Боджангълс“ имах късмета да бъда поканен в 17 държави за срещи с читатели. България ще бъде 18-ата и нямам търпение!

А ние нямаме търпение да видим филма по вашата книга „В очакване на Боджангълс“. Разкажете за създаването му.

Надявам се филмът да ви хареса. Доста се разглезих покрай този сценарий, тъй като общо 55-има режисьори проявиха интерес към него. Срещнах се със 17 от тях, за да ги изслушам и да се запозная с проектите им. Не ми беше приятно да откажа на другите, но бях развълнуван от проекта на Режи Роансар.  Не участвах в писането на сценария, но Режи Роансар беше така любезен и внимателен да ме държи в течение на всеки етап от работата по филма. Беше завладяващо да следя развитието му.

А за самата книга – благодаря ви за нея, наистина. Прочетох я с огромно удоволствие, когато излезе на български, и я препоръчах на приятелите си с чиста съвест. Как стигнахте до този сюжет?

Радвам се, че книгата ви харесва и че я препоръчвате. Невероятно е, защото, когато седнах да работя, нямах представа какво искам да напиша. Разполагах само с изискана атмосфера и едно музикално парче: Mister Bojangles на Нина Симон, което по онова време слушах непрестанно. Започнах да описвам живота на това семейство, апартамента им, странните им обичаи и се увлякох.

Много ми хареса твърдението в книгата, че „лъжата е по-добра от истината, само истината и цялата истина“. И аз мисля, че лъжата, или да кажем – спестяването на истината, е част от доброто възпитание – доста позагубило се в социалните мрежи, и един от начините да преглътнем по-лесно живота. Вие често ли спестявате истината?

Напълно съм съгласен, ако всеки казваше истината през цялото време, щеше да е някаква касапница. Според мен съществуват няколко вида лъжи. Изисканата лъжа, която се състои в това например да направиш комплимент на някого, който не го заслужава, но комплиментът ще направи деня му по-лек и приятен. Това никога не трябва да се спестява. Съществуват и лъжи за удобство, благодарение на които няма нужда да разтягаш дълги обяснения. Те спестяват много време и проблеми. А има и лъжи, чиято цел е да получим нещо от някого, което иначе не бихме получили. Те са най-спорни. Както всички останали, и аз понякога лъжа. Често прибягвам до изискани лъжи и такива за удобство.

Имате нов роман, „Флорида“ и, честно казано, нямам търпение да го прочета. Отзивите във френската преса са чудесни. Разкажете повече за него.

Елизабет е на 7 години, когато майка ѝ я води на конкурс за минимис в Маями за рождения ѝ ден. Тя печели конкурса и майка ѝ я записва на всички възможни конкурси във Флорида. За съжаление, Елизабет никога повече не печели. Първата победа е само началото на поредица от поражения. Младото момиче ще започне да мрази първо тялото си, а след това и родителите си и ще има само една идея: да си отмъсти.

Французите като че ли се чувстват спокойни в телата си. Може ли да се говори за култ към тялото във Франция, сравнявайки положението с Америка, където наистина втренчването в телесното дава безумни резултати?

Нямам против култа към тялото, стига да се практикува от възрастни. Аз съм за абсолютна свобода. Но минимис е дете и това променя всичко.

В новия ви роман също става дума за света на възрастните през очите на дете. Защо избирате този начин на разказване?

Не зная. Този подход е естествен, когато мисля за тази тема. С втория ми роман Pactum Salis беше различно. Там пишеше наблюдателен разказвач.

И за да се върнем към повода за идването ви в София, фестивала „Синелибри“ – с какво може да ви развълнува, да ви впечатли един филм?

Чувствителен съм като малко момче. Бях запленен от магията на „Великата красота“. Деликатната и екстравагантна елегантност на творчеството на Паоло Сорентино ме трогва във всеки негов филм.

Ингмар Бергман още през 1965 г. пише, че изкуствата, включително литературата и киното, се сношават помежду си, получават се мутации, които все по-малко вълнуват все по-разсеяната публика. Ще се съгласите ли с него? Къде виждате смисъла на творчеството? Лично вие защо продължавате?

Очевидно е, че публиката се разсейва все по-лесно. Отвъд това  нямам готова теория в тази посока. Ако продължавам да пиша, то е просто защото не мога да правя друго!

На 19 октомври Оливие Бурдо ще представи новия си роман "Флорида" (вече преведен на български) във Френския институт в София - от 18 часа. Уникална възможност за взимане на автографи! Официалната премиера в рамките на "Синелибри" на филма "В очакване на Боджангълс" в присъствието на автора ще бъде на 20 октомври от 19 ч. в кино "Люмиер". Филмът има прожекции и на 14 октомври - в Арена The Mall, на 22 октомври в кино "Одеон", на 24 октомври в Културен център G8, на 25 октомври в кино "Влайкова", на 26 октомври в Cine Grand Park Center, на 28 октомври във Френския институт в София.