Сигурно имате и горчиви моменти, като всички любовни двойки. Как от грейпфрут става портокал?

Не сме си повишили тон, не сме се нагрубили, не сме си навредили с нищо. И двамата не си позволяваме да си изпускаме нервите, да нарушаваме личното постранство на другия и да забравяме, че всеки от нас е свободен човек. Бяхме хора с опит, различни връзки, разочарования… гърмяни зайци. И на двамата не ни се играеха игри, не ни понасяха преструвки. Сега горчивите моменти са ни свързани с неща, с които се борим заедно и са извън нас – например и на двамата ни е горчиво, че не ни потръгна бизнесът в Испания. Подобни „горчиви моменти“ правят връзката ни по-силна. За да излизаме от такива ситуации, си правим смях. Имитираме, заиграваме се с думи, преобличаме се, влизаме в образи.  Много се стараем да се смеем заедно. Та, май портокалът и грейпфрутът при нас работят чудесно в комбинация – правят плодов коктейл, който носи смях.

Къде те допълва Стефан и къде ти него?

Интересното е, че ние много си приличаме в начина на живот, в навиците си. И това беше така, когато се срещнахме, не е следствие от общия ни живот.  Един път аз мога да съм разхвърляна, а той да прибира, друг път… всъщност обичайно е обратното. Ако трябва да обобщя: аз съм човекът, който мисли в перспектива и предвижда рисковете / Стефко е „тук и сега“, с никакви планове за далечно бъдеще, готов на риск във всеки момент; аз съм малко хаотична в реда си / Стефко е подреден в хаоса си; аз съм ужасно работлива мързелана / Стеф е мързелив работяга; аз мога на палатка / Стеф ще спи в палатка само ако аз го помоля или няма друг избор.

Идвал ли е някой от роднините му в България и дали в този ред на мисли замисляш завръщане на Шато Лакрот, където живеят все герои, вдъхновени от истинския живот?

Да, на сватбата ни дойде брат му Филип. След това са идвали приятели, но не и роднини. Историята в „Записки от Шато Лакрот“ е само вдъхновена от семейството на Стеф във Франция, но това не е автобиографичен роман! Аз имам една изключителна жена за свекърва, чудесен и мил свекър и прекарвам с тези хора много хубави ваканции. В момента завършваме втория сезон на сериала „Записки от Шато Лакрот“, който сега излиза в аудиовариант. През есента ще се появи и книжното тяло. И да, точно това се случва – френските роднини на героинята ми Калина идват цяло лято в село Злокучане, Самоковско! Забавлявала съм се истински, докато пишех, защото използвах свои наблюдения и преживявания, разкази на хора, познати ситуации, които включвах в живота на моите герои.

Живяхте в Париж, в Менорка, във Валенсия, сега сте на Мечката. Липсва ли ти нещо от космополитния свят в този момент?

С човек като Стефко се оцелява само ако си готов още утре да смениш посоката. На мен това ми харесва. Твърде планирана и уседнала бях станала за собствената си природа. Той ме научи да не се привързвам към места, а към преживявания. Така живея пълноценно и не обслужвам някакво място, когато тази грижа започне да ни тегне. Мечо Пух казва, че нещата трябва да са при този, който най-много има нужда от тях. С къщите е така. Малко са тези, които са ти като хора – за мен това е виличката, която имам от родителите си. Те си отидоха във възраст и по начин, в които не ми се е налагало да се грижа за тях. Остана ми тази къща, за която реших да се грижа като за тях. Ремонтирам я, лекувам я, чистя, грижа се да е функционална, уютна и свежа и така се чувствам у дома. У дома при мама и тате. От  космополитния свят ми липсва пространството, широтата, лудостта, дръзването. У нас тези неща ги има в много малки размери и много ограничено количество. И още по-тясно става, уви… Затова гледам да пълня душата си с пространство.

Децата ти Елица и Рада пораснаха, имат свои интереси. Винаги сте имали много хубава връзка с тях, радост за окото. Промени ли се с нещо тя, откакто движат в отделна орбита?

Промениха се, но така е нормално. Трябва да имат своята свобода и самостоятелност. Дала съм каквото съм могла, и знам, че никога не е достатъчно. Но се старах. И те го знаят. Обичам ги безусловно и без дъх. Понякога адски ми липсват вечерите ни у дома, вечерните топли душове и после мотаенето по пижами с меки пантофи и пиенето на чай. Липсва ми да ги нагушкам и те да са дечица, които се впиват в мама с цялата си сила. Но много се радвам, че станаха такива прекрасни млади жени. И това е много по-силно от всичко останало, което романтично ми липсва.