24 февруари. Разбирам, че. Обаждам се на приятелката ми Л. Майка й е от Украйна, една част от роднините са там, другата – в Москва. Има колега в Киев, Р. се казва. Полудяла е от притеснение. Успяла е да се чуе с Р., с двете си деца той е в мазето на кооперацията им. В следващите дни ще закара жена си и децата до границата, той самият ще се върне като резервист – да помага на армията.

27 февруари. Какво знам за Украйна. Понеже войната е страшен рекламен канал, вече всички научихме цветовете на украинския флаг. Като някаква тъпа шега е, но те дори са актуални. Демна Гвасалия, Джиджи Хадид и т.н. Супер брандиране се получава. Знам за Руслана и нейния див танц за Евровизия, спомням си плитките на Юлия Тимошенко и че украинският борш, за разлика от руския, е червен заради цвеклото в него. „Казка“ имаха онзи суперготин клип „Плакала“ с красивите жени. Но нещо друго? Сещам се за Киевско-Печорската лавра. Чета, че е на река Днепър. Че е основана като пещерен манастир през 1051 година. Че е под закрилата на ЮНЕСКО. И през 2007 г. е обявена за едно от Седемте чудеса на Украйна. Хайде сега, а кои са останалите. Пак чета: катедралата „Св. София“ в Киев, която за малко не била разрушена след болшевишката революция, Хотинската крепост, останките от древногръцкия град Херсон Таврически и т.н. Най-интересен ми се стори Софийвският парк, създаден още през 1796 година, с повече от 2000 вида дървета, част от които напомнят за Омировите „Илиада“ и „Одисея“. Чудя се как точно. Гневът Пелеев.

28 февруари. Войната прави страните страшно разпознаваеми. По време на Сръбско-българската война в Париж са марширували с българския трибагреник.  На бас, че през 90-те дори в Уисконсин бяха чували за Руанда или Сараево.

1 март. Бежанците. Първо са ручейчета, после е река, после е цунами. При нас тръгват мартениците. Кралица Летисия облича блуза с украинска шевица, тя е тъй красива. Теа Денолюбова организира чрез приятели настаняване на майки и деца. А можеше просто да облечеш шевицата, Теа.  Символичната подкрепа, особено на високо кралско ниво, е чудесно нещо, вдъхновява, привлича финансиране, но понякога някой просто трябва да обърше задника на болните. Научих го от сина ми, докато работеше в ковид отделение. А той е уши-нос-гърло лекар и по принцип неговите „дупки“ са други.

1 март, малко по-късно. Чета Капушчински, разбира се, кой по-добре от него знае какво има в джобовете на войната, под хастара й, с какъв конец е ушит шинелът, който намята върху скелета си. Знае той зъбите й.  Или по-точно знаеше.

„Това бяха домашни кучета, изоставени от панически бягащите стопани. Имаше бездомни кучета от всички най-скъпи породи – боксери, булдози, хрътки и добермани, дакели, пинчери и шпаньоли, даже шотландски териери, а също догове, мопсове и пудели.“ Капушчински описва как в един момент кучетата изчезват до едно. Избягали са в търсене на храна от опустелия град. Градът е Луанда, държавата – Ангола, а и годината е достатъчно далечна. Една отдавна забравена война. Но проблемът с кучетата го има и сега. Благотворителна акция събира храна за кучетата в Украйна. Чета, че по същото време в залата за заминаващи на летището в Москва все по-често се чувал кучешки лай. По него се разпознавали тези, които не възнамеряват да се връщат в Русия.

3 март. Да побеждаваш, Ханибале, ти умееш, но не умееш да се възползваш от победата!
Казал го е някой лайфкоуч от древността. На Шипка летят снежни топки.

5 март. В болницата на мъжа ми обсъждат как да приемат бежанци – кой ще плати прегледите. Мъжът ми казва – просто ще ги прегледам, по дяволите. Даряваме на Червения кръст пари и конвекторна печка. Честно, печката и без това не ни трябваше. Но пък си беше чисто нова и сега ще топли някого. Съвестта ми слага въпросителни.

7 март: Да внимаваме, от Капушчински чтение: „От склада недоволстват – къде дянахте мунициите? Отговарям, че са изстреляни. Колко хора убихте? Убихме двама. Половин тон куршуми и само двама убити? Ами не беше необходимо да убиваме повече. Ние трябваше да превземем града и това бе изпълнено.“ Това ли беше определението за хуманност?

Някой коментира – какви са тези бежанки с лак за нокти. Моля ви, украински гражданки, не се опитвайте да изглеждате нормални жени, в България сте.

8 март. Обичайното огромно задръстване край пазара за цветя, виждам го от прозореца си. Петринел Гочев е като шевна машина – до границата и обратно с бежанци, това са шевовете на войната. Алек Алексиев и Яна Титова трябваше да разкажат за сватбените си планове пред EVA. Алек сега пътува до границата на Украйна, за да превозва хора. Да разказва за сватба ли?! С приятелките ми почти плачем по телефоните, когато говорим за бежанците и че ще се запишем за доброволци. Ей сега. Едната има много работа, другата има много работа, третата…

10 март. Ето още две културни забележителности на Украйна. Казашките песни от Днепропетровската област и Петрикивската живопис. ЮНЕСКО и т.н. Най-старите запазени образци на украинската декоративно-орнаментална народна живопис са от 18. век. С нея украсявали ракли, музикални инструменти, шейни, оръдия на труда, прозорци, порцеланови съдове, стените на къщите. Бум-бум, къщичке.

12 март. Усещам, че тихо започвам да свиквам със сериала на войната, в който един нисичък пич настоява, че има червено копче. Мине не мине и – имам копче. Боже, боже, както казват в турските сериали. По телевизията психолози съветват да се развличаме със забавни новини. Аз съм изпълнителна и веднага намирам такава. Златка изгонила Благо. Е, това ми оправя деня. Като сме на светска вълна, да попитам – някой да знае къде са дъщерите на Путин?

От благотворителните организации предупреждават – първите помагащи ще прегорят, след първата вълна на съпричастие ще трябва втора, трета. Ще има ли хора? Съчувствието е стока с бързо изтичащ срок на годност.
„Свикването“ ми изчезва, когато минавам край Народния театър и срещам майки с деца. Очевидно не са българи – външност, а и езикът. Една, две групи. Още и още. Путин говореше за денацификация на Украйна. Е, получило му се е. В тази война, мили съмняващи се, не е чак пък толкова трудно да отсъдиш кой кой е. Водоразделът е един – къде вървят танковете, къде падат бомбите, откъде бягат майките с децата. Точка, удивителна, какъвто знак искате сложете.

13 март. „Моят герой, Вашият герой, Нашият герой;/ Пръв сред най-първите;/ Най-велик сред великите;/ (…) Учен, учен зрял, зрял и добър. /(…) Вървя към Величието и стигна до него./ (…) Пророчествата му ще се сбъднат;/ Казва: бързах, / Като крал имам право на трон. / Великият човек трябва да постигне Величието;/ (…) Небето разтвори двери, / а в тях се възправи сонм ангели и човешки души,/ за да пеят осанна на вожда Аволво.“
Сега, за да няма чудене, вождът Аволво с неговите неизброими качества („Всеки, който в някаква степен се съмнява, че вождът Аволво е Велик, трябва веднага да се подложи на психиатрични изследвания“, пишат нигерийски вестници по това време) се подвизава през 60-те и на друг континент. Но колко красиво и лесно бихме заменили името му в горните стихове с това на друг човек с неизброими качества. За когото само в стихове или нищо.

20 март. Украинските бежанци глобално вече са 3,3 милиона. Майката на приятелка си е купила 15 литра олио. Ако войната е въпрос, това е нейният отговор. Спомням си как бабата на мъжа ми винаги държеше в запас литър олио, килограм брашно и килограм захар. Подменяше ги с по-пресни от време на време. Същински държавен резерв. Тя беше родена в Цариград и след Първата и Втората световна война се беше местила 16 (!) пъти между три държави с цялата си покъщнина, към която по някое време са се присъединили и три дъщери. Веднъж бежанка, винаги бежанка.

Някъде в бъдещето: Ето, Господ ще седне на лек облак (от пророчеството на Исая).
Чакаме облака и докато чакаме – Бог да ни пази от луди жаби и спокойни сънища.