В отколешни времена в Япония, в провинция Исе, по бреговете на малък залив, откраднат от океана, живеела лечителка. Тази жена познавала лечебните свойства на растенията и ги използвала за доброто на онези, които идвали при нея с молба да облекчи страданията им.

Въпреки това самата тя постоянно страдала от ужасни болки, сякаш решението било взето веднъж и завинаги от боговете и нямало какво да се направи, за да бъде променено.

Един ден при нея дошъл принц, когото била излекувала с чай от карамфил, приготвен, както си знаела. „Защо не използваш силата си, за да донесеш изцеление сама на себе си“, попитал я той.

„Тогава силата ми ще изчезне – отвърнала тя – и повече няма да мога да лекувам ближните си.“ „Какво те интересува, че другите страдат, щом ти ще живееш без болка?“, поискал да научи принцът. Лечителката се засмяла, отишла в градината си, отрязала наръч червени като кръв карамфили и му ги подала с думите: „Тогава на кого ще поднасям цветята си с леко сърце?“.

Откъсът е от книгата на Мюриел Барбери „И розата сама да е“ (издателство „Сиела“), заглавието е на редакцията. През февруари и март се подаряват цветя заради празници като Свети Валентин и 8 март. Отвъд банализирания жест, дано не забравим, че цветята са точка в изречение, в което има думи като любов, грижа, превързване на чуждата болка, усмивка в понеделник сутрин, чай – може би не точно от карамфил, и ърл грей става.