Стоян Дойчев влезе в полезрението на българския кинозрител още с първата си роля на голям екран – тази на Асенчо от филма „Възвишение“ (2017) на Виктор Божинов по едноименния роман на Милен Русков, където двамата с Александър Алексиев (в ролята на Гичо) направиха паметен актьорски дует. Гледали сме го и във „В кръг“ на Стефан Командарев, и в „Доза щастие“ на Яна Титова, а по bTV в момента върви сериалът „Татковци“ на режисьора Павел Веснаков, в който Стоян е в ролята на един от бащите. Онова, което може би не всички знаят за Стоян, обаче е, че той е завършил актьорско майсторство за куклен, а не за драматичен театър – специалност, дала на киното и театъра ни не един и двама великолепни актьори.

Със Стоян Дойчев разговаряме за „В сърцето на машината“ и за това как се снима филм без нито една жена на снимачната площадка и дали не им е било безумно скучно. На последното той веднага отговори: Ама никак! Хм.

Действието във „В сърцето на машината“ се развива през 70-те. Как се запозна с духа на епохата?

Действието на филма се развива в затворено пространство, в миниобщество. Ние сме една затворническа група, която по това време  е работила в Кремиковци (филмът е по действителен случай) в специални складове, така че всичко се случва в едно огромно хале със стругове.  Естествено, външният свят ни е направил това, което сме, но все пак характерът на персонажите е по-важен. А най-ценното е, че историята е универсална, общочовешка и би могла да се случи по всяко време.

Да представим твоя герой.

Моят герой е Краси Циганина. Той е в затвора, защото е откраднал момичето, в което е влюбен и което също е влюбено в него, за да се оженят. Интересно е да изградиш образа на човек от ромски произход. В същото време е опасно, може да бъде голямо клише. Надявам се да съм успял да го избегна. Подходихме отвън навътре – първо изградихме начина, по който изглежда, и след това започнахме да „запълваме“ тази външност, да й даваме плътност и достоверност. Краси има златни зъби, татуси – кръстове, понеже той е много вярващ, русалка, зарчета, името на любимата му... За златния зъб пък бях на ортодентист, който ми сложи специална фасета. Трябваше ми време да свикна с този чужд зъб в устата, да мога да говоря естествено, да не фъфля. Много работихме по текста и по начина на изразяване на моя герой предвид факта, че той е взривно емоционален. Стигнахме до заключението, че трябва да бърка родове, окончания, а в някакъв момент може директно да започне да говори на ромски. И няколко автентични псувни включихме.

Коя беше най-забавната за снимане сцена?

Не знам дали е чак най-забавната, но има една сцена, в която затворниците са на закуска и ядат филийки с шипков мармалад и понеже моят Краси много обича сладичко, те му дават на него и своя мармалад.  Докато снимахме тази сцена, изядох сигурно 2-3 бурканчета шипков мармалад.

Във филма участваш заедно с някои от най-известните ни актьори – Юлиан Вергов, Христо Шопов, Ивайло Христов, Александър Сано, Христо Петков, Башар Рахал, Владимир Зомбори. Успяхте ли да си създадете хубава компания? Не беше ли скучно без жени?

Беше… страхотно! Това са огромни актьори за мен! С някои от тях съм работил и в предишни проекти, с други се срещнахме за първи път. Създаде се хубава група, много приятелска и авантюристично настроена. Все едно отивахме заедно на приключение като една такава банда, група бойци с обща цел. Много е важно да го има този дух! Той личи и във филма, защото, за да успееш да пренесеш на екрана тези взаимоотношения, преди това трябва да ги създадеш. Ние не спирахме да играем, не само като актьори, но и ей така, между сцените – на шах, на табла. Много съм щастлив, че срещнах Ивайло Христов. Актьор – актьор! Ето това е един будител! Радвам се, че се докоснах до него.

Гледа ли завършения филм?

Да, успях. Аз себе си никога не харесвам. Тотално. Много се потискам, депресирам се, после се амбицирам следващия път да направя нещата, както трябва. Но първия път винаги съм заслепен колко е лошо това, което съм направил.
И все пак това е субективно, филмът е много истински, със сигурност трябва да се види на голям екран.

Най-яркият спомен, с който ще свързваш работата си по този филм?

Успях да се науча да карам кран. Понеже моят герой е кранист. Дойде една кранистка…

Значи единствената жена там е била кранистка, браво!

Да, дойде и ме научи. И аз доста добре се справих. Много ярък спомен ми е и една от сцените с Ивайло Христов – неговият герой се казва Даскала. Играем шах и Даскала ми казва: Спри да пипаш коня с мазните си ръце! И точно тогава аз реших спонтанно да импровизирам и не по сценарий да му се опълча. И казах: Що, кво?! И само за части от секундата Ивайло така импровизира в отговор, че ме навря… (Разсмива се.) Стана много хубава сцена. Снимахме около 20 дни, но най-важното е, че Мартин Макариев държеше филмът да бъде заснет последователно. Обикновено филмите се снимат разбъркано – може да започнете с последната сцена и чак към края да снимате началната. Тук обаче снимахме в последователността, в която си е в сценария, и затова разгръщането на историята и на персонажите е много естествено.

„В сърцето на машината“ в две думи?

Според мен това са: свобода и вяра.