„На татко“ – това посвещение се появява на екрана най-, най-накрая, след като всички кредити вече са изтекли. Бащата на Спилбърг е украински евреин, чийто родители емигрират в Америка в началото на 20 век. Господин Арнолд Спилбърг почина през август 2020 г., на патриаршеската 103-годишна възраст.

Киното и влаковете са някак много силно свързани. Чисто формално – когато наблюдаваш пейзажите през прозореца на купето си, докато влакът пътува накъдето си е намислил, те се сменят пред очите ти, все едно на филмова лента. Освен това официално признатият за първи филм в историята на киното е „Пристигането на влака на гара Сиота“ на братя Люмиер. И още един емблематичен влак обаче има своето място в тази история – влакчето-играчка на Стивън Спилбърг, което той заснема  в първия си филм, когато е едва 12-годишен. Дали е предчувствал дълбоко в себе си какво пътешествие в света на киното му предстои?

Какво общо имат влаковете и всичко това с „Уестсайдска история“? Нищо. Освен че Стивън Спилбърг е режисьор на филма. Ако това може да се нарече „нищо“, разбира се. Исках просто да отдам чест с няколко изречения на този голям, голям майстор на киното, с чийто филм „Извънземното“ е свързано моето лично първо силно емоционално кинопреживяване. Спилбърг може и да не е най-артистичният режисьор, но умее да те развълнува, а това е… това е всичко.

„Уестсайдска история“ на Стивън Спилбърг е римейк на легендарния едноименен филмов мюзикъл от 1961 г. на Джеръм Робинс и Робърт Уайз. Тоест в случай, че скоро сте гледали оригиналния филм – аз например си го  припомних буквално вечерта преди да гледам новия – не следва да очаквате нова интерпретация на сюжета. Тотален респект към легендата!

Както е известно „Уестсайдска история“ е модерна версия на Шекспировата класика „Ромео и Жулиета“ – Тони, момче от бандата „Ракетите“ (бандата на наследниците на европейските емигранти от работническата класа), се влюбва в Мария, пуерториканка, чийто брат Бернардо е водач на „Акулите“, бандата на кварталните преселници от Латинска Америка. Гаджето на Бернардо, Анита, е най-добрата приятелка на Мария. Враждата между двете банди е по Шекспировски гибелна и с трагични последици.

Действието се развива през 50-те, когато управата на Ню Йорк започва разрушаването на бедняшките квартали, в които съжителстват наследници на европейски емигранти и новодошли пуерториканци, за да построи емблематичния Линкълн Център (огромен комплекс, в който се намират редица Нюйоркски културни институции като например Метрополитън опера, Нюйоркската филхармония и т.н.).* Между "стария" и "новия" филм има няколко съвсем малки разлики, но по-важното е, че размахът, хореографията, сблъсъците, песните (почивай в мир, Стивън Зондхайм!), гениалната музика на Ленард Бърнстейн – всичко е тук. И е още по-живо. И за мен лично – по-вълнуващо.

Има някои сцени от оригиналния филм, които вече са част от историята на киното и никакви нови версии не могат да ги помръднат от там – началната сцена на баскетболното игрище на фона на тухлените сгради с евакуационните метални стълби и запознанството ни с двете банди. Рита Морено в ролята на Анита, Джордж Чакирис в ролята на Бернардо – и двамата великолепни, шеметни танцьори. Никак не е изненадващо, че тогава  именно те двамата получават Оскар статуетки за поддържащи роли.

По неясни причини и в „стария“, и в „новия“ филм главната двойка – Тони и Мария (Ричард Беймър и Натали Ууд в първия и Ансел Елгорт и Рейчъл Зиглър в настоящия) – е леко безлична и неубедителна. Най-лесното обяснение е липса на химия между актьорите, но може би не е само това – сякаш не враждата между бандите е фон на любовната история, а точно обратното – любовната история е просто детайл, катализатор на фаталния сблъсък между двете групи. Във версията на Спилбърг отново по-харизматични са Анита (Ариана ДеБос) и Бернардо (Дейвид Алварес) като държа да отбележа актьора в ролята на Риф, най-добрият приятел и кръвен брат на Тони – Майк Файст. Присъствието на 29-годишния Файст е абсолютно завладяващо – в него има много от кварталния побойник, който може да е всичко друго, но не и страхливец, целият е като един юмрук, свит и готов за удар. Момчето от улицата, от гетото, което няма кой знае какви възможности в живота и добре знае това, а гневът и класовата ненавист (да, в „Уестсайдска история“ има класова ненавист) са толкова интензивни, че понякога дори извикват сълзи в очите му. Великолепен млад актьор, който до този момент се е подвизавал само на театрална сцена, но не виждам никакъв шанс киното да не го пожелае.

Точно в събота, 11 декември, когато гледах новия филм, актрисата Рита Морено – Анита от оригиналния и Валентина (нов персонаж, специално създаден заради Рита, Валентина е пуерториканка, вдовица на Док от първия филм и собственичка на магазинчето, в което работи Тони) – навърши точно 90 години. Именно тя е сърцето на филма, не само защото е връзката от плът и кръв с предишната, първата версия, но и защото просто е изключителна актриса – с мъдростта и крехкостта си, с гласа си, пропит от любов и болка, преживял сякаш толкова много. Великолепна Рита Морено, която отново заслужава Оскар. Да, втори! Да, за същия филм, макар и в друга роля. Истинска икона е тя.

За музиката на Ленард Бърнстейн и за самия него – вижте тук, но дори и да не ви се чете, достатъчно е да чуете първите ноти на превърнали се в евъргрийни песни като Maria, America, Tonight, Somewhere/ There Is a Place for Us, I Feel Pretty… Безапелационна класика!

Истината е, че си струва да се гледа новия филм дори само заради изпълнението на Рита Морено на песента Somewhere. Това е връхната точка на филма, там Спилбърг (какъв майстор е само!) е забил и развял знамето. На най-точното място.

Или заради брилянтната хореография на мамбо-танца на откриването на училищния празник (между другото в оригиналната версия тази хореография е може би най-добрата в целия филм). И тук е крайно време да спомена хореографа на "новия" филм - Джъстин Пек. Във всеки мюзикъл хореографът е важен почти толкова, колкото и режисьорът.

Или заради яростно жълтата рокля на Анита в сцената с песента „Америка“, която е реплика на прочутата лилава рокля на Рита Морено от същата сцена в първия филм.

Заради Майк Файст, моето лично откритие.

Или просто защото като мен сте лудо влюбени в мюзикълите на голям екран, а „Уестсайдска история“ вече 60 години е един от най-великите. И по всичко личи, че ще остане такъв – Спилбърг се е погрижил за това.

*Изречението е коригирано на 12.12.2021 г. в 22:55 ч., поради сгрешена фактология относно периода, в който се развива действието на филма.