Тъмната страна в мен - откъс от автобиографичната книга на Шарън Стоун „Красотата да живееш два пъти“, ИК Locus

След като заснехме „Първичен инстинкт“, ме извикаха да го видя. Не сама с режисьора, както човек би очаквал, предвид ситуацията, която караше всички ни да се съмняваме, така да се каже, а с цяла стая агенти и адвокати, повечето от които нямаха нищо общо с проекта. Именно така видях кадрите с моята вагина за пръв път, дълго след като ми бяха казали:
– Нищо не можем да видим – просто искам да си свалиш бикините, защото бялото отразява светлината, за да знаем, че носиш бикини.
Да, имаше много гледни точки по тази тема, но тъй като именно аз съм тази с въпросната вагина, нека да кажа – останалите гледни точки нямат значение.

Така, ето за какво става въпрос. Това вече нямаше значение. Там, на екрана, бях аз и моите телесни части. Налагаше се да взема решения. Отидох в прожекционната кабина, зашлевих Пол по лицето, излязох, качих се в колата си и се обадих на Марти Сингър, моя адвокат. Марти ми каза, че не могат да пуснат филма в това състояние. Че мога да издействам запрещение. Първо, по онова време филмът можеше да бъде включен в категория „за възрастни“. Спомнете си, говорим за 1992 г., не за днес, когато гледаме еректирали пениси по Netflix. Освен това, каза Марти, според Гилдията на филмовите актьори, моя синдикат, не било законно да снимат под полата ми по този начин. Пфу, помислих си аз.

Така, това беше първата ми мисъл. После помислих още малко. Ами ако аз бях режисьорът? Ами ако аз бях заснела тази сцена? Ами ако го бях направила нарочно? Или случайно? Ами ако тя просто съществуваше? Имаше доста за мислене. Знаех в какъв филм се снимам. За бога, та аз се борих за тази роля и през цялото време единствен режисьорът се беше застъпил за мен. Трябваше да намеря някакъв начин да стана обективна.

Толкова време ми беше отнело да стигна до този проект, че бях проучила в дълбочина героинята и разбирах колко опасна е ролята. Явих се на работа, готова да играя Катрин Трамел. Сега отново бях изправена пред предизвикателство.

Мога да кажа, че до момента тази роля със сигурност беше най-сложната, която някога бях изпълнявала, по отношение на задълбаването ми в тъмната страна в мен. Тя беше ужасяваща. Докато снимахме, три пъти бях ставала насън, при два от тях, напълно облечена, бях отишла в гаража и бях влязла в колата. Имах отвратителни кошмари.

При заснемането на началната сцена с убийството в един момент спряхме, но актьорът не реагира. Просто остана да лежи там, безчувствен. Започнах да изпадам в паника. Помислих си, че механизмът на сгъваемия шиш за лед се беше повредил и че аз всъщност съм го убила. Яростта на сцената и непрестанните викове на режисьора: „Удари го, по-силно, по-силно!“ и „Повече кръв, повече кръв!“, докато човекът под леглото помпаше още изкуствена кръв през бутафорния гръден кош, вече ме бяха омаломощили. Изправих се замаяна, сигурна, че ще припадна.

Както изглеждаше, бях удряла актьора толкова много пъти в гърдите, че той беше изгубил съзнание. Бях ужасена, гола и изцапана с изкуствена кръв. А сега и това. По всичко личеше, че нямаше граница, до самия ръб на която биха поискали от мен да стигна, за да направят този филм.

След прожекцията уведомих Пол за възможностите, които Марти беше изложил пред мен. Разбира се, той разгорещено отрече да имам какъвто и да е избор. Аз бях просто една актриса, просто една жена – какъв избор бих могла да имам?
Но аз наистина имах избор. Затова мислих, мислих доста и избрах да позволя тази сцена да остане във филма. Защо ли? Защото подхождаше на филма и на героинята, както и защото в края на краищата аз участвах в нея.

Между другото, вероятно не си спомняте, но моето име нe беше с това на Майкъл най-отгоре на афиша.
Тъй като чичо Бобчо (братът на баща й, б.ред.) беше починал в навечерието на премиерата и семейството ми не можеше да дойде, на нея ме заведе Фей Дънауей. Тя знаеше какво точно трябва да прави. Около филма се беше вдигнал такъв невероятен шум, че премиерата беше на паркинга, а не в голям салон – просто не можеха да контролират тълпите. Ние бяхме в голяма зала за прожекции. Когато филмът свърши, се възцари абсолютна тишина. Фей сграбчи ръката ми и прошепна:
– Не мърдай.
Останах неподвижна. Майкъл, който седеше пред мен, също беше неподвижен. Огледа се наляво и надясно, към продуцентите и към Пол. Най-сетне, както ми се стори след цяла вечност, публиката започна да вика и да аплодира.
– А сега какво? – обърнах се аз към Фей.
– Сега си голяма звезда и всички могат да ти целунат задника – отвърна тя.

„Първичен инстинкт“ беше осемнайсетият ми филм. Години наред, притисната в ъгъла, ми се налагаше да участвам в скапани филми и посредствени сериали по времето, когато телевизията все още не управляваше света. Бях на трийсет и две, когато се снимах в него. Казах на моя агент, че ако ме вкара през тази врата, ще ми възложат ролята. Знаех, че това е последният шанс – възрастта ми започваше да ме прави негодна за бизнес, в който все още не бях влязла истински. Имах нужда от пробив.

Едва когато отидохме в Кан, Майкъл разбра, че вече бях участвала във всички онези отвратителни филми. Той се изправи и произнесе прекрасен тост в моя чест. Този момент беше вълшебен – вместо вечерна рокля бях облечена в плажна. Някой беше влязъл с взлом в стаята ми, за да открадне вещите на Шарън Стоун. Бях звезда, но нямах пари да си купя нови дрехи. Добре дошла в Холивуд, скъпа. Качих се в стаята си в този хотел, влязох в тоалетната и се опитах безуспешно да повърна. Моят приятел Шеп ми каза да потопя краката си във вана със студена вода, разказа ми какво ме очаква, след като вече бях известна, и ми даде валиум.