на нейния кръстопът стоят стрелките към Белгия, Франция, Австралия и Мелник, а може би и целият свят

текст мария тодорова
фотография jamie sanchez

"Знам френски, фламандски и холандски. Напоследък започнах да уча и японски, но нямам достатъчно време, за съжаление", отговаря Станислава на въпроса ми дали говори друг език освен английски. Това се случва в Мелник, в една от механите на централното площадче на леко опустелия за съжаление южен град. А Станислава е сервитьорката, която ни обслужва. И е само на 22 години, макар очите й да говорят за още толкова.

В средата на април, само две седмици след изненадалия всички "пролетен" сняг, заминахме за Сандански, за да заснемем поредната модна сесия за EVA. Търсихме топлото време, разцъфващата природа и автентичния южен дух на Рожен, Мелник и Сандански. Случаят ни отведе в механата, в която работи Станислава Узунова. Отвън тя приличаше повече на селски магазин с всичките изложени отпред бутилки мелнишко вино, билки, бурканчета със сладко и мед и множество битови атрибути. И докато не особено сполучливо се опитвах да преведа типично българското меню на разбираем английски на Джейми, американския фотограф, с когото снимахме, останалите от екипа един през друг "препитваха" посрещналата ни изключително отзивчиво сервитьорка. На всички въпроси Станислава отговаряше утвърдително. "Да, имаме супи - три вида, от днес, разбира се, и салати, и картофи, и наливно мелнишко вино, естествено", учтиво и кратко обясни тя. И в следващата секунда на перфектен английски разясни на Джейми разликата между трите вида ястия - поводът за неговото колебание и мое затруднение. В следващите 10 минути направо ни "застреля", свободно превключвайки от английски на френски в разговора. И така, насред Мелник (към края на света, по нашите изкривени градски представи) попаднахме на 22-годишната усмихната софиянка със силни и дълбоки корени от този край.

"Баща ми е оттук и се чувствам много здраво свързана с това място," започна да разказва Станислава, като приседна до масата ни по наша молба и покана. "Механата е на чичо ми и от месец и половина - два работя тук. Живея сама в родната къща на татко, семейството ми е в София. Майка ми е софиянка, а баща ми е от Мелник, но всъщност сме живели на много места. Бях трети клас, когато родителите ми, заедно с мен и по-малката ми сестра, заминаха за Белгия. 5 години живяхме там, там се роди и Ивета - най-малката ми сестра. Сега тя е на 11, а Гергана - по-голямата - на 20."

Майката на трите момичета била преводачка с три езика и това помогнало на семейството да устрои живота си в чужбина. Бащата, който работел като заварчик в Главболгарстрой, си намерил работа в голяма английска фирма. Печелел достатъчно, за да може съпругата му да остане вкъщи и да отглежда новороденото момиченце. "Не мога да кажа, че ни беше лесно, особено за Гергана и Ивета. Сменяхме училищата, с тях и съучениците и приятелите, но в чуждата страна до живот си оставаш чужденец. В Белгия научих фламандски и хол андски. Колкото и да се стараехме, в училище винаги ни се отреждаше второ и трето място. Независимо, че бяхме първи по успех. Просто нямаше как да ни сложат преди местните ученици. Имаше моменти, в които малката ми сестричка отказваше да говори дори - толкова чужди се чувствахме. А как да обясниш на едно малко дете, че не е в него вината за студенината, неприемането и нереалните оценки. Може би заради това, а и с надеждата за нещо по-добро, но пък родно, се върнахме в България. В края на петата година се преместихме във Франция, където изкарахме 4-5 месеца, а след това заминахме за Австралия. От там знам английски и френски."

Докато говорим, Станислава на няколко пъти прекъсва разказа си, за да обслужи влезлите да изпият чаша кафе клиенти, както и да почисти вече общата ни маса. Нито за миг не забрави задълженията си, нито коя е и къде се намира. Отдавна бяхме просрочили предвиденото за хапване време и въпреки това напълно единодушно и без дори да го обсъждаме, решихме, че именно там ще й направим и снимки. А тя продължи да ни разказва за себе си и семейството си.

"Върнахме се в България преди близо 6 години. Последно бяхме в Австралия - само аз и татко за около 5 месеца. Може би затова ми се иска отново да се върна там. Няма да забравя как кацнахме на летището в Сидни и към нас се втурнаха няколко баби. Българки, със забрадки и шамии, отдавна откъснали се от корените си в България. Познали ни по това, че носим български вестници. Започнаха да ни разпитват, да ни искат снимки от България, да ни канят на гости в домовете си. И сега настръхвам като си спомня как плакаха тези жени само на една снимка от тук. И колко много ги болеше от това, че децата и внуците им вече не се наричат българи и не искат да говорят техния роден език. Иначе нищо не им липсва, но страдат..."

Когато се прибрала окончателно в България, Станислава трябвало да запише четвърта сменна гимназия в София, тъй като била непоправимо назад с материала по математика и химия. "В Белгия, където основно съм учила, тези предмети се учат елементарно и се оказа, че аз съм изостанала с няколко години в сравнение с връстниците си в родината. Освен това математиката никога не ме е интересувала, тъй че реших проблема със замах - дипломирах се заедно с много по-големи от мен в четвърто училище."

Сега семейството на Станислава живее в София, а тя в Мелник. За това си има сериозна причина. Станислава пише стихове и е потърсила вдъхновение в специфичната атмосфера на най-малкия български град. "Имам достатъчно стихове за стихосбирка, която се казва "Мелнишки вечери", т.е. тя е вече готова и работя в механата на чичо ми, за да събера пари да я издам. В много малък тираж, разбира се, не повече от стотина бройки, но все пак е нещо, което много искам да направя. И то сама, а не със спонсори."

В рамките на последния час Станислава за кой ли път успява да ни изненада. После? Плановете й са да кандидатства право в Софийския и в Нов български университет. Ако не успее, всякак би влязла някаква филология - езиците работят в нейна полза. Друг раздел от нейната програма-максимум - вече осъществен е да кандидатства по програмата на Министерство на отбраната за набиране и подготовка на кадри за KFOR (бел. ред. мироопазващите сили на НАТО). "И ще се науча да сглобявам и разглобявам автомат така, както знам да си лакирам ноктите." Нали се сещате защо е нужно това на едно крехко момиче като Станислава? За да си отвори нови пътища към далечни непознати страни, разбира се.