Ина – дъщерята на Греди Асса, е главен дизайнер на БНТ от девет години насам, създава част от дрехите на българската модна марка Credo и прави и своя, по-младежка – Mademoiselle Credo by Ina Assa. Има няколко линии бижута от злато и естествени перли в партньорство за бижутерийната марка Velmar. Нейна авторска брошка – стилизирана шевица, бе подарена от българската президентска двойка Десислава и Румен Радеви на британската кралица Елизабет II.

Ина е завършила английска гимназия и едно от най-престижните училища за мода – ESMOD International в Париж, специализирала е в Central Saint Martin’s School of Art & Design в Лондон. Във френската столица създава аксесоари за колекции на Paco Rabbane, прави обувки и боти за втората линия на Francesco Smalto – Smalto By, рисува копринени шалове за Givenchy, работи с дизайнерката Сидони Ларизи за едни от най-рафинираните колекции аксесоари на Elie Saab. Двете продължават да поддържат връзка, а Сидони я поздравява за авторските й шалове.

Предложих на Ина да се срещнем в ателието, в което ги изработва, а тя ме покани в дома на родителите си. Там си дадох сметка, че дори на фона на картините на баща й тя изглежда като рядко произведение на изкуството. Крехка е, с изключителен финес, изразителни очи, водопад от пищни къдрици, нисък глас, перфектен за шансони на Пиаф. Напомня на Анди Макдауъл с ефирното съвършенство на женствеността си.

Шаловете

Преди две години Ина създава марката си Ina Assa. Харесва идеята за бавна мода и започва пътя на своя бранд с шалове, вдъхновени от картини на баща й. Те са от най-ефирната коприна – хабутай, мека, полупрозрачна, с гладко гланцово покритие, и от по-плътната туил, която пада тежко, има релеф и елегантен блясък и е предпочитана от Hermes. „За мен работи цех със затворен цикъл – обяснява дизайнерката. – Те отглеждат бубите, предат нишките, тъкат коприната, перат я, щамповат, пак перат. Отпечатват дигитално и след това ръчно обкантват готовия шал. Затвореният цикъл щади околната среда.“

Ина има идеи и за следващи колекции, свързани с изложби на баща й и вдъхновени и от нейни любими художници и артисти като Пиер Солаж, Ричард Сера, Кристиан Болтански, Кристо Явашев. Иска брандът й да приближава хората до изкуството.

Баща й Греди Асса

„Може би е горд с мен, но, естествено, не го казва – усмихва се Ина. – С майка ми се смеем, че вкъщи сме като Вила Медичи или като в изложбена зала. Баща ми не спира да рисува и постоянно пренарежда картините на стените. Взима си нещо, донася ново. Може би само тази картина, чиято реплика е килимът на пода, изтъкан по нея, си стои.“ Ина ми разказва как завършвайки английската гимназия, заявила на Греди, че иска да се занимава с рисуване. Той се шокирал – ама ти не си драснала една черта досега! Баща й се опитал да й преподава, но седнел ли да й покаже нещо, се отплесвал да рисува. Пратил я на курсове при свой колега. Ина рисувала и своите задачи, и задачите на другите кандидат-студенти, но криела рисунките. Майка й обаче ги показала на Греди. Един ден споделила на Ина – да не си вирваш носа, но според баща ти можеш да рисуваш. Ина отговорила – ами аз нали ви казах?!

Най-добрата

Приели я с профил рисуване във Висшето училише за графични изкуства и вътрешен дизайн ESAG Penninghen във Франция. В края на годината обаче се обадила на баща си и признала – това не е моето! Искам да уча мода. Записала моден дизайн във Висшето училище по модни изкуства и техника ESMOD. „В Париж има около десет училища за мода – разказва Ина. – Конкуренцията е огромна. Завършваш и си поредният на пазара на труда. Можеш да си намериш работа, както навсякъде, или с връзки, или с невероятен късмет. В моя случай беше второто.“ Втората година дошла да им преподава Амелия Тениер Бюшо, която била завършила Saint Martins, работила за Соня Рикел, за Клое. Много скоро я поканили за шеф на студиото на Пако Рабан.

А тя предложила на Ина да й стане асистентка. „По онова време имах доста футуристични идеи. Рисувах в яркозелено, метално, припокривах се с визията на Пако Рабан. Амелия ми възложи да разгледам всички възможни метални доспехи и да нахвърлям идеи. Живеех до Айфеловата кула и до Музея на инвалидите. Изстрелях се, събрах каталози и започнах да прерисувам, скицирах идеи и й ги занесох. Започнах работа, но криех от моите състуденти. Притеснявах се, че ме избра от целия клас. Когато колегите ми разбраха, имаше голямо отдръпване, защото бях от малкото, които работят.“