„Животът е кратък! Длъжни сме да опитаме да направим невъзможното. Това е красотата на изкуството. Знаех, че съм готов да се справя с това, но да, предизвикателството е голямо. А знаете ли кое е най-голямото предизвикателство? Това е да достигна страстта и образа, който имах като тийнейджър. Да угодиш на този тийнейджър е много трудно. Още от самото начало бях заобиколен от много ентусиазирани хора, но си спомням разговор, който проведох с композитора Ханс Цимер. Казах му: „Дюн“ е една от най-големите ми мечти. Толкова дълго време искам да го направя!" А Ханс ме погледна с много сериозни очи и каза, че е опасно да се опитваш да се приближиш толкова близо до слънцето.“ (Дени Вилньов в интервю)

В „Дюн“ има нещо демонично красиво – и в книгата, но и във филма. Дени Вилньов притежава гениален нюх за кино – въздействието на неговите филми, усещането, вибрацията им идват от визуалната им сила, а не толкова от сценария, макар че той също винаги е безупречен и талантлив. Ако си спомним филма „Сикарио“ и начинът, по който Вилньов и камерата на оператора Роджър Дикинс "рисуват" портрета на адското място Суадад Хуарес, където се развива действието – само с ритъм, монтаж и кинематографичното изграждане на средата. Или в „Първи контакт“ /Arrival, където обърнатата хронология и непрекъснатото усещане за липса на здрава почва под краката пред лицето на абсолютната загадка, са омагьосващи. Или в „Блейд Рънър 2049“ , където моделиращата сила на камерата е основополагаща  за това пред очите ни да се роди фантастичния свят на филма. Визионерският размах на Вилньов е сравним само с чувствителността му – той работи едновременно и с най-новите високи технологии в киното, но и с най-старите – с чувствата и емоциите. Не че чувствата и емоциите са „технологии“, разбира се, но в крайна сметка също са инструменти за въздействие, ако знаеш как да ги използваш. 

Фантастичният роман в две части „Дюн“ на Франк Хърбърт, издаден за първи път през 1965 г. (а у нас през 1987 в култовата библиотека „Галактика“), отдавна очаква следващия режисьор, който ще се осмели да посегне към него. Първият опит е в началото на 70-те, когато продуцентът Артър Джейкъбс се опитва да купи правата за романа и да го повери в ръцете на режисьора Дейвид Лийн, известен в цял свят с мащабните суперпродукции „Лорънс Арабски“ и „Мостът на река Куай“, но преждевременната му смърт – на Джейкъбс - осуетява екранизацията. Вторият опит е от средата на 70-те от ексцентричния режисьор и писател (пък и шаман, ако питате мен) Алехандро Ходоровски, който две години търси пари за мегапродукцията и събира каст, включващ Салвадор Дали, Миг Джагър, Орсън Уелс и Глория Суонсън, но така и не стига до снимки. Третият, опитал силите си с „Дюн“, е Дейвид Линч през 1984 г., заедно с големия продуцент Дино Де Лаурентис, като в главната роля е тогава дебютантът Кайл Маклоклън. Алилуя! Филм има, но пък трудно се гледа. От сегашна гледна точка е трогателно несръчен. И ето сега киното и великата приказка  „Дюн“ отново правят опит за „скачване“, за сливане, водени от Дени Вилньов.

Действието се развива далеч в бъдещето, много след като представители на човешката раса са победили машините в дълга война. Мястото не е Земята, а планетата Каладън – първоначално – и най-вече пустинната планета Аракис/Дюн, която е единственото място във Вселената, на което се добива т.нар. „подправка“, основна суровина за живеещите на Дюн, пък и в обозримата Вселена. Битката за „подправката“, създавана от гигантски червеи, е свирепа и се води от аристократичните династии Атреиди и Харконен. Пол Атреидски (Тимъти Шаламе) е наследник на една такава династия, но баща му Лето Атреидски (Оскар Айзък, напоследък особено популярен със сериала на HBO„Сцени от един семеен живот“) е убит от заговорници от другата династия и той, заедно с майка си (Ребека Фергюсън), са принудени да търсят убежище при т.нар. свободни хора. Двамата започват да обучават свободните, пък и те – тях, в различни бойни и ментални техники и така си създават армия. Там Пол среща и се влюбва в Чани, дъщерята на един от водачите на свободните (в ролята, доколкото това е роля, поне в настоящата първа част, е Зендая). Участват още Шарлот Рамплинг като майка Мохиам, Джейсън Момоа като силния и верен до смърт на Атреидите воин Дънкан Айдахо, Стелан Скарсгард като Барон Харконен, Джош Бролин като Гърни Халик и Хавиер Бардем като Стилгар.

Архетипът е тук – героят, който трябва да приеме съдбата си и да я последва. Тимъти Шаламе с неговата андрогинност от една страна и момчешко-мъжка харизма от друга, с леко ироничната си отстраненост е съвършен в ролята на Пол Атреидски или Единственият, но същото важи за останалите актьори – всеки е точно в обувките на точния персонаж, а безумните очи на Шарлот Рамплинг се виждат и под булото й.

Киното на Вилньов, този път чрез камерата на оператора Грег Фрейзър, отново ни зашеметява със своя плавен, вглъбен ритъм, все едно в състояние на безтегловност, на вакуум. Светът на Дюн, покрит с вечните пустинни пясъци, в който водата е толкова малко и толкова безценна, че хората са принудени да носят специални костюми, които да рециклират потта и сълзите им, лесно може да бъде асоцииран с една постапокалиптична версия на собствената ни планета, на която вече говорим съвсем сериозно за недостига на суровини.

Вилньов и Фрейзър, заедно с художниците на филма, превръщат „Дюн“ в бароково платно ала Караваджо например– сцената със смъртта на Лето Атреидски е фантастично решена именно в тази стилистика, но и не само тя. А костюмите… Тук ще цитираме самите им създатели Жаклин Уест и Боб Морган, които в интервю за Variety казват, че са създали около 1000 костюма и изброяват вдъхновенията си: „Филмите на Дейвид Лийн „ Доктор Живаго“ и „Лорънс Арабски“, както и „Фаренхайт 451“ на Франсоа Трюфо, а също така гръцката и римската митологии, Гоя, Джото, Караваджо, дрехите на пустинните хора - бедуините и туарегите, карти таро, класическата мода на Balenciaga, а също така цветовете на скалите и пясъка в Йордания, където е заснета част от филма.“

И при все че човек остава с усещането, че филмът свършва точно, когато започва наистина да набира скорост и вътрешна енергия, все пак съм сигурна, че ще бъдете щастливи отново да усетите тръпката от истински зрелищното кино. На голям екран задължително, за да може „Дюн“, великата приказка, да е свободна и по-голяма от вас самите – само тогава ще ви накара да забравите къде се намирате.