Камерата на любимия оператор на Дени Вилньов (пък и на нас) Роджър Дийкинс се „врязва“ в кинематографичната реалност на този филм като нож в масло. През цялото време усещате нейната моделираща сила. Ето как се прави филм от една привидно безформена в началото визуална маса, съдържаща всички елементи на фантастичното кино – студен, доминиран от високите технологии свят, погълнат сякаш от един-единствен безкраен мегаполис, свистящи във въздуха автомобили, андроиди репликанти, извънземни колонии и прочие.

Ако сега гледате отново първия „Блейд Рънър“ ще видите, че филмът започва с надпис „Ноември 2019 г.“ Очевидно в началото на 80-те това е изглеждало като някакво много далечно бъдеще, обаче ето – почти го доживяхме. Сега пък 2049 г., когато се развива действието на новия „Блейд Рънър“, ни изглежда невъзможно далечна и дори не смеем да си помислим дали...

За онези, които не са гледали най-фантастичния от всички фантастични филми, най-различния, проводника на кибер пънка, и не знаят за какво става въпрос, ще кажа само няколко основополагащи неща. Първо, оригиналът трябва да се гледа, защото е оказал огромно влияние не само върху научнофантастичното кино, а и въобще върху киното. Казва ви го човек, който определено не е най-големият познавач и любител на този тип филми. Второ, в основата и на двата филма е книгата „Сънуват ли андроидите електроовце“ на Филип К. Дик като новият на Вилньов просто използва персонажите и следва най-общо зададената от автора сюжетна матрица. Blade Runner буквално означава „бягащ по острието“, но във филма така наричат ловците на андроиди. При Ридли Скот ловецът на андроиди бе Рик Декард (Харисън Форд), а в „Блейд Рънър 2049“ е Кей (Райън Гослинг), макар че Харисън Форд като вече възрастния Декард също е на линия. Трето – основната сюжетна линия е, че хората са създали суперинтелигентни андроиди репликанти, за да колонизират с тяхна помощ нови планети и въобще да ги използват за каквото им хрумне, но в един момент андроидите репликанти се опитват да вземат властта. Бунтът им е потушен и им е забранено да стъпват на Земята, в противен случай ги очаква смърт. Проблемът е, че разликите между андроидите и хората са все по-трудно забележими и затова войната между видовете става все по-непредвидима. Това е всичко, което ще кажа за сюжета и на двата филма.

Най-пленителното и завладяващото в „Блейд Рънър 2049“ не е сюжетът, а киното – невероятната атмосфера като в някаква ърбън приказка, или като в роман на Дикенс (да, да, Дикенс, но проектиран в бъдещето), персонажите единаци – силни и самотни мъже и жени, напрегнатото усещане, че си в сън, който много бързо може да се превърне в кошмар. И после стряскащия момент, в който вече пропадаш в кошмара – например сцената с уникалното включване на Джаред Лето, ще видите за какво ви говоря. Достоен отговор на култовата роля, която прави Рутгер Хауер в първия филм. Между другото, Лето сподели в интервю, че през цялото време играе на сляпо, без да вижда и че "Блейд Рънър" на Ридли Скот е най-любимият му научнофантастичен филм ("моите "Междузвездни войни" - казва той).

И най-вече – камерата, камерата, камерата... Плавна, но тежка, създаваща усещането за вакуум – уникално е да гледаш екшън сцена, която се случва като че ли във вакуумно пространство! Плюс почти недоловимия монтаж, който също работи за тази малко упойваща плавност на филма. Изключително кинаджийски филм, на светлинни години далеч от обикновеното зрелище и според мен съвсем не скроен по правилата на тривиалния блокбастър „с ефекти“. Дени Вилньов просто импровизира виртуозно върху филма на Ридли Скот и честно казано ми се струва, че сюжетът не го вълнува особено много. Импровизацията му е превъзходна и артистична, но според мен търсещите лесноусвоимо развлечение ще бъдат стъписани.

Райън Гослинг е моето леко разочарование, тъй като тук, в „Блейд Рънър 2049“ го видях точно такъв, какъвто беше в „Drive: Живот на скорост”, а е абсурдно актьор от неговата класа да се връща към неща, направени преди 5-6 години. Не че Джаред Лето прави кой знае колко по-различна роля от тази в „Отряд самоубийци“ например, но тутакси му прощаваш, защото усещаш вътрешния му заряд. Гослинг обаче е някак по-пасивен, индиферентен и това личи. Харисън Форд... Но да не коментираме легендите. Мислех си, докато гледах филма, каква изумителна кариера има този актьор – достатъчно е само да споменем „Междузвездни войни“, „Индиана Джоунс“ и „Блейд Рънър“, все иконични филми. А колко още има!

От актьорите в "Блейд Рънър 2049" си отбелязвам Силвия Хукс в ролята на Любов, която много силно ми напомня Шарлийз Терон отпреди десетина години.

Другото, което не може да бъде лесно преглътнато, е отсъствието на музиката на Вангелис – незабравима, неизличима, свързана с „Блейд Рънър“ на всички нива. Един от онези случаи, в които филмът и музиката към него така се взаимопропиват, че не могат да бъдат разделени  никога повече. Както Нино Рота и „Сладък живот“, Енио Мориконе и „Имало едно време на Запад“, Анджело Бадаламенти и „Туин Пийкс“ ,Джон Уилямс и „Междузвездни войни“, Рюичи Сакамото и „Брулени хълмове“ и т.н. Не че музиката на Ханс Цимер и Бенджамин Уолиш към филма на Вилньов е лоша, но просто не може да се сравни с електрошоковия възторг, който предизвиква Вангелис. Тогава, но и сега.

„Блейд Рънър 2049“ се гледа така, както се слуша музика. Оставете се визуалният поток да ви понесе, не ангажирайте сетивата си със сюжета. Така поне направих аз.