Ако има нещо, заради което съжалявам, че Хилъри Клинтън не спечели президентските избори в САЩ, това е, че тя обеща в случай на победа да разкрие истината за срещите с извънземните и да разсекрети документацията по темата. А може би тя и заради това не спечели? Шегувам се, разбира се - за второто. За първото обаче - не.

В научно-фантастичната драма „Първи контакт“ на канадеца Дени Вилньов холивудската звезда и една от най-добрите актриси днес Ейми Адамс („Американска схема“) е в ролята на Луис Банкс - доктор по лингвистика, наета от военните, за да се опита да осъществи контакт с извънземната сила, дошла на планетата ни под формата на 12 гигантски кораба, приличащи на огромни овални скали, надвиснали над 12 различни точки по цялото земно кълбо. Докато го прави обаче тя преживява и дълбоко личен катарзис, тъй като успява да познае съдбата си и да се смири пред нея. Именно по тази линия филмът силно напомня споменатия вече в уводните изречения „Контакт“ на Робърт Земекис, където Джоди Фостър играе астронавт, преживял трансцедентално пътуване в други измерения, без да може да докаже по своя научен начин на никого, че това наистина се е случило. В края на „Контакт“ едно момченце пита героинята на Джоди „Сами ли сме във Вселената?“. „Добър въпрос. Ти как мислиш?“ – отвръща му тя. „Не знам“ – казва детето. „А това е добър отговор“ – казва Джоди. И този кратък диалог много ми харесва, защото „Не знам“ е отговорът на смирението, а и двата филма, за които сега си говорим, са филми за смирението пред вселенската хармония.

Вярвам, че всеки, който е гледал предишния филм на Дени Вилньов - „Сикарио“- няма нужда да бъде убеждаван да гледа и „Първи контакт“. Самата аз не мисля да пропускам вече филм на канадеца, тъй като майсторството и чувствителността на този режисьор, макар и все пак уловени в мрежата на холивудското зрелище, далеч надхвърлят средностатистическите занаятчийски умения. Той владее съвършено магията на ритъма във филма, а който владее ритъма – владее играта. Намерил е много верен полутон, в който разгръща творбата си. Усещането за тревожност и надвиснала опасност се прокрадват както в мрачноватите екстериори, така и в музиката, така и в очите на Ейми Адамс.

Ейми Адамс е сърцето на филма и през нея преживяваш всичко - огромния смут, страха, тъгата, копнежа. Актрисата не разполага нито с характерен диалог, нито с кой знае какви перипетии, през които да преминава персонажът й и те да го променят. Тя трябва да изиграе единствено нещо като „ескалиращо удивление“ във всичките му възможни нюанси и го прави така, че не ти излиза от главата дни наред. Филмът не е с обичайната линейна структура – завръзка, перипетии, развръзка и прочие – но не смятам, че ще е джентълменско от моя страна да разкрия тази тайна, която е определяща за въздействието му.

Някои от вас може би ще свържат „Първи контакт“ и с такива прекрасни творби като „Странният случай на Бенджамин Бътън“ на Дейвид Финчър или „Гравитация“ на Алфонсо Куарон. Тоест не очаквайте конвенционален научно-фантастичен филм, а по-скоро екзистенциална драма. Да, въпреки извънземните. Акцентът определено не е върху тях, а върху нас.

И още нещо – оставете се всемирната тъга да ви помете.