Бях минал трийсетте и вече търсех доживотна любовница, най-добра приятелка и бъдеща майка. Търсех нещо повече, търсех единствената, търсех нея.
Тогава сънувах друг сън. Да, мокър.
Не, не онзи сън, друг.
Отново бях в покой, този път седях на люлеещ се стол на верандата на моята едноетажна дървена селска къща. Алея без бордюр във формата на подкова обгръщаше трите стъпала към издигнатата веранда, на която се намирах. Голямата зелена морава бе в добро здраве и неокосена. През дърветата в далечината близо до началото на алеята към къщата в церемониална процесия започнаха да се приближават събър-
бъни, рейнджроувъри, навигатори и комбита. Зад волана на всеки автомобил седеше жена, на всяка задна седалка имаше по четири малки деца, всичките бяха развълнувани и ми махаха, когато паркираха, две гуми на моравата, две в прахта. Всяка от жените бе спокойна и доволна. Всяко дете се усмихваше, смееше се и бе здраво. Всички се познавахме добре.
Двайсет и две коли.
Двайсет и две жени.
Осемдесет и осем деца.
Жените не бяха дошли да видят мъжа, за когото се бяха омъжили, бяха тук, за да видят мъжа, когото обичаха и бе баща на децата им. Децата бяха дошли да видят своя татко.
Мен.
Всички бяха тук, за да празнуват моя осемдесет и осми рожден ден, по едно дете за всяка година от живота ми.
Всички бяха изпълнени с радост, нетърпеливи да отбележат празника ми и да се видим. С всяка майка имах идилични спомени, децата сядаха в скута ми. Прегръщахме се, целувахме се, смеехме се и се шегувахме, плачехме от щастие. Всички се събраха около мен на верандата за семейна снимка, погледнахме към камерата, сложена на триножник в най-високата точка на алеята. Три! Две! Едно!
И тогава свърших.
В този сън аз не се бях женил никога. Бях осемдесет и осем годишен ерген. А тази идея през целия ми живот до този момент би била кошмар.
Но не и в този сън. Не, това бе красив сън. Той ми каза, че всичко е наред. Че на мен ми няма нищо.
Този сън ми напомни, че всичко, което някога съм знаел, че искам от живота, е да бъда баща. Сънят също така ми даде да разбера, че ако никога не срещна единствената и не се оженя, в това също няма нищо лошо.
Можех да имам деца.
Можех да бъда баща.
Можех да стана осемдесет и осем годишен ерген, заобиколен от двайсет и две усмихнати майки на осемдесет и осем щастливи, махащи, здрави и развълнувани деца – които всички ме обичаха и бяха обичани от мен.
Видението в червена светлина да остана ерген до живот се бе появило в мокър сън на зелената светлина. Това бе духовен знак, послание да се откажа, да престана да опитвам да намеря идеалната жена за мен, а да се отдам на естествения подбор по намирането ѝ, независимо дали я намеря или не.
И престанах да я търся.
И тогава тя дойде.
Беше юли 2006 година, стоях начело на масата в „Хайд клуб“ на Сънсет Булевард и правех най-хубавите маргарити на планетата, когато я видях.
Тънка мека копринена тюркоазена рокля върху рамене с цвят на карамел, носеше се отляво надясно през задименото слабо осветено помещение.
Не доставяше нищо.
Не си тръгваше за никъде.
Тя се съпротивляваше на гравитацията в посоката, в която искаше, и исках да съм там, накъдето бе тръгнала. Главата ѝ не се поклащаше. Краката ѝ докосваха ли земята? Не можех да бъда сигурен. Както казах, стаята бе слабо осветена и задимена.
Тя правеше впечатление и заявление:
Палава и фундаментална.
Млада с минало.
Отраснала у дома и светска.
Невинна и лукава.
Пролетна и солена.
Индианка и кралица.
Не беше девица, но не беше за продан.
Бъдеща майка.
Не продаваше нищо. Нямаше нужда. Тя знаеше какво е, коя е и се владееше напълно. Бе в стихията си. Естествен закон. Точно наименование. Неизбежно. (…)
Тази амазонка от Амазония преди девет години ме бе видяла. След това бе доплавала до по-дълбоките води на Атлантика, заобиколила беше нос Хорн, бе поела през Тихия океан и най-накрая се бе озовала в Холивуд, после в същия клуб на Сънсет булевард, където разпознах тюркоазената ѝ форма и карамелените ѝ рамене, докато плуваше през помещението към моята любов.
Петнайсет години по-късно тя все още е единствената жена, която искам да изведа на среща, с която да спя и до която да се събуждам.

Заглавието е на редакцията. Откъсът е от книгата на Матю Макконъхи „Зелени светлини“ и разказва за срещата с бъдещата му съпруга, бразилската моделка Камила Алвес. ИК „Бард“