Нина Николина планира през лятото  концерти с хора от популярни певици на народни песни „Магическите гласове на България“, който сама продуцира, дирижира и в който пее. И след това продължава отложеното й от миналата година национално турне „Класика & Традиция“ с Държавна опера Русе. В него под диригентството на Георги Милтиядов заедно с етноджаз формацията си тя изпълнява български народни песни, представени в модерен микс от етноджаз и класика.

Предстои годината на Нина. Същата онази красива, талантлива, модерна и модерно мислеща млада певица, която обираше всички награди на класациите за попмузика в зората на милениума и която, оказва се, обикаля целия свят, пеейки народни песни от дете. Пътят й към сцената минава и през класическо музикално образование и дипломи за фолклорно пеене, контрабас и дирижиране на народен хор и оркестър. На корицата и на страниците на Eva я виждате в артистичната фотосесия на дуета Слав и Хубен, които стилизираха фолклорни елементи от нейната лична колекция от народни носии в завършен кутюрен силует. Идеята им беше вдъхновена от влиянието на мотиви от българския фолклорен костюм върху много световни дизайнери като Хюсеин Чалаян и Жан Пол Готие.

Когато бях малка – разказва Нина Николина, – в къщата на баба ми имаше скрин с носии. Съхраняваха се с нафталин и когато майка ми го сменяше, винаги ме викаше: „Нинче, ела, да ти покажа“. Аз ги знаех тия престилки, дето са на 200 години... и хич не ми беше интересно, но тя настояваше – не, не, не! „Ела да видиш шевиците, как е избродирано хорото, каква символика е скрита.“ Като си малък, това много-много не те вълнува, но след време й се обадих и я попитах – абе къде са тези престилки. Тя много се смя. Казва: „Защо?“. „Интересни са ми – отговорих, – май искам да ги взема при мен.“ Това много я зарадва. И покрай престилките от скрина бял свят видяха още неща, които не ми беше показвала, защото не му е било времето.

Какви?

Ръчно тъкани покривала за легла например и всякакви други чудеса като тези бръчници, с които съм снимана на корицата (бръчник е плисираната задна част на северняшката носия – б.р.). Слав разгледа цялата ми колекция вкъщи и направи с тях най-различни комбинации. Като бях малка впрочем, хич не се радвах и на идеята на майка ми да се обличам в народна носия на всеки форум, особено през лятото, когато беше топло. Тези вълнени дрехи боцкат, топлят. Най-мразех едни цървули, които беше намерила – „чисто нови, маме, чичо ти еди-кой си от Възрожденския комплекс във Враца специално ти ги даде“. Викам – не, моля ти се, не искам да ги обувам. Но... ги обувах. А сега много харесвам носии, много харесвам бръчници. Колекционирам ги. И си ги обличам и в ежедневието.

Кое промени гледната ти точка?

Животът, постепенно. Със сестра ми сме израсли във Враца, но си имахме тъй наречено селско лято в Криводол, макар че Криводол е град. Оттам е баща ми. Там няма фолклор, до който да се докоснеш, но баба ми беше голяма певица. Говориш с мен и чуваш нейния глас. Наследила съм го. Таса се казваше и на всички беше ясно: „Таслето, ако не дойде, събиране няма да се получи“. Беше по всички седянки. От друга страна, майка ми е фолклорист и редовно я канеха за жури на фестивали. Взимаше ме и за да не правя щуротии, ме включваше в програмите. Спомням си лагерите на палатки на Копривщенския фолклорен фестивал. Вечер се палеха огньове. Около тях се събираха хора, печаха си за хапване, говореха си и пееха. Аз хуквах да обикалям и се изгубвах сред звуците от песни и разкази или се впечатлявах от тези, които не издържаха, обличаха си носиите и започваха да танцуват. А в далечината се чуваха зурни. Беше нереално и хубаво, като във филм. Постоянно питах майка ми кога ще ходим пак. Познавах повечето класически композитори, които обработват българския фолклор, и много от нейните колеги, именити фолклористи като Димитрина Кауфман например. Преди да се занимава с фолклор, майка ми е била класически музикант и много държеше и аз да имам класическото образование. Така че свирех на пиано, завърших музикалното училище с втора специалност контрабас. Ако имаше трета специалност, сигурно и нея щях да взема. Майка ми настояваше, за да мога да имам класическата основа, а фолклорът да е добавената стойност.

Печелех конкурси, ходех по фестивали. От много малка във време, в което не можеше да се пътува много и заради режима, а и финансово, съм обиколила целия свят – Финландия, Белгия, Франция. Народната песен ме заведе в Япония.

После с времето колекцията в скрина на баба ти започна да се разраства.

Следвам много групи във Фейсбук, познавам доста антиквари. Като получат нещо интересно, веднага дават сигнал – дойде самоковска, интересуваш ли се? Казвам – имам самоковска, ама прати снимка, ако е по-хубава от моята. Изкушавам се постоянно, но това е проблемът на хобитата. Като се хвърлиш със страст, и няма спиране.

Къде съхраняваш носиите?

Вкъщи са тези, които употребявам най-често. Завземат все по-големи територии и започнах да използвам и един склад. Проблемът е, че не спирам да разглеждам и да ровя. Не знам дали ти е правил впечатление един антиквар по пътя към Рилския манастир, към Кочериново. Разбрах, че има много носии. Обадих се и като отидох, ме посрещнаха хора в работни облекла. Казват – свалили сме ти скриновете с народни носии, заповядай. Магазинът се оказа огромен склад. Има всичко, за което се сетиш. Често филмови продукции наемат или купуват различни вещи оттам. И докато ровя, ми звъни Калин Вельов: „Хваната си! Ти си при Били вехтошаря – така го наричат“. Видял ми колата отпред на път за селото, в което живеят родителите му. Вика: „Имам да се занимавам с едни документи и ще ти звънна на връщане“. „Ама може и да не успеем да се видим“ – бях отишла за час. Изведнъж Калин пак ми звъни: „Ама колата ти е още отпред“. А денят беше свършил. Антикварят ми разказа толкова интересни неща, но отдавна не беше отварял сандъците и някои от носиите се разпадаха. Много хубави си изрових и взех. Не е лесно да се занимаваш с тях и да запазиш автентичния им вид. Аз търся платовете, които са използвани, съединявам, комбинирам. Ако на някоя носия нещо й е скъсано, взимам от друга подобна, сменям само тази платка. Занимавам си се. Ако не успееш да се грижиш за тях, умират. На мен любима ми е кюстендилската носия, най-много харесвам нейния силует и линията й. Сещаш ли се, тя е рисувана от Владимир Димитров-Майстора, с нагръдника, деколтето и тия шевици.

Случвало ли се е да ти подаряват носии?

Да. Приятелка работи в Би Ти Ви. Наскоро ми се обади, че със сестра й имали наследство – чеиз, приготвен от баба им – един син и един червен бръчник, и искали да ми ги подарят. Не знаят как да ги съхраняват. А те наистина трудно се съхраняват. Минах уж само да ги взема и останах три часа. Пихме чай, ядохме бяло сладко, разказаха ми за баба им. Беше трудно да се разделят с бръчниците, но казаха – знаем, че те са в сигурни ръце. И че им даваме нов живот. И аз наистина ги обличам на сцената. Обличат ги и момичетата от „Магическите гласове“. Събрала съм гардероб, с който разполагаме. И на мен ми е много приятно, че наистина не стоят складирани, а живеят, и то на сцена.

А аз имам впечатление от теб като модерна елегантна жена и с вкус към дизайнерски дрехи.

Интересно ми е какво е модерно, адекватна съм към деня, но това не изчерпва модните ми вкусове. Иначе харесвам френските дизайнери повече от италианските. Почитателка съм и на всичко на Ан Демюлместер. Нейните дрехи са по-широки. Никога не ми е харесвало да се обличам в тесни по мен. Изабел Марант също винаги съм я харесвала, защото  много заимства от фолклора. Дори в нейна колекция шевиците приличаха на българските. Gucci също имаха колекция с фолклорни елементи.

Увлечението ми към носиите е част от професионалните ми занимания. Обличам тези дрехи на сцената. Винаги ги комбинирам с модерни неща. Започнах и да разширявам периметъра. Интересувам се и от други етноси. Имам вече албански чорапи, японско кимоно, индийско сари, няколко монголски традиционни носии, бирманска шапка и сингапурски бръчник.