Правихте ли меден месец?
Е: Да, в Париж. Бяхме там по работа, но...
В: Аз нямам нито едно туристическо пътуване в живота си, а доста съм пътувал. Да си определя дестинация, да си ангажирам хотел за почивка, абсурд. Всичките ми пътувания са около работата ми – изложби, проекти, фестивали. Покрай това има разни ангажименти, но и достатъчно свобода да видиш мястото и много повече възможности да го усетиш, защото отиваш при определени хора, в определена общност, дали е фестивална, изложбена или някаква резиденция, или работиш в екип. Има и случайни срещи, разбира се, по барове, клубове, по улици, но връзката с мястото е много по-силна, когато знаеш, че участваш с нещо.

А как изглеждаше този Париж?
Е: Аз съм настроена по същия начин като Венко към пътуванията. Прекарахме прекрасен следобед с бутилка вино и сирена под един от мостовете на Сена. Ние и двамата не обичаме да снимаме. Снимаш само ако нещо много те впечатли или с цел проучване. Редихме изложба. Един ден прекарахме в „Помпиду“. Видяхме дадаистите в оригинал. Имаше изложба на Франсис Бейкън, на която пред една картина прекарах доста време. Все едно се изправяш пред живия живот. Виждаш движението на ръката му, откъде е минала.
В: Бяха безкрайни разходки. Разглеждахме сградите.

Някой от синовете ви върви ли по вашия път?
В: Като че ли най-малкият – Йосиф, общият проект.
Е: Рисува, свири на пиано. Готви. Много чете.
В: Преди месец му се схвана вратът от четене и се наложи да го водим в „Пирогов“. Носи шина и се оправи, но докторите се изумиха, нямаха подобен случай в практиката си.
Е: Другите момчета също имат интереси, но повече ги влекат компютрите и видеоигрите.

Как изглежда животът ви тук?
Е: Мисля, че имаме много приятен домашен свят. Изградихме го с любов. Сутрин започваме с целувка.
В: И после имаме задачки. Ние сме суперангажирани. Работим поне по десет неща едновременно. Понякога и повече. Нямаме работно време, което да отделя сутрини, вечери, делници и празници. Или работно място и да се прибереш вкъщи, и да си кажеш – а, дотук!

Върху какво работите сега?
Е: Работих върху сценографията на моноспекта-
къла на Христо Мутафчиев „Плач на ангел“ в Народния театър, режисиран от Стоян Радев. На 12 март излиза юбилеен спектакъл по случай стогодишнината на Варненския театър с режисьор Боян Иванов. Ангажирана съм с Пловдивската опера – „Севилският бръснар“.
В: Аз си имам своите ежедневни грижи с комуникирането на инсталацията „Един човек“. Това е един причудлив проект, който съвсем съзнателно е поставен на ръба на понятното. Приел съм, че задачата ми като автор е да го подпомагам, да го подкрепям, да създавам някаква среда, която да оформи настроение за разбирането му.
Е: Венко се е натоварил с един вид просветителска дейност, пише, снима, архивира. И е много особено, защото така или иначе трябва да възпиташ публиката как да чете подобни неща, как да ги преживява. Почти всеки ден ходи при Човека, събира хора около себе си, разказва им за проекта, има доста какво да се научи.
В: Наскоро един журналист с упрек коментира „Един човек“, сравнявайки го с Давид на Микеланджело. Смята, че изкуството е молитва. А според мен съвременното изкуство е форма на разговор, жива система, жив организъм. Опитвам се да обговоря инсталацията, защото от „Един човек“ ще остане разказът, споменът от този разговор. Според мен не красотата ще спаси света, а композицията. Защото тя въздейства. Красотата е въпрос на добра композиция. „Един човек“ е композиция от инструкции, взаимоотношения, алгоритъм. Всичко опира до Платоновия ефект. Всички сме в една пещера, виждаме едни сенки и си въобразяваме, че явлението, което се проектира зад очите ни, е реалност.

Затова ли сте направили сиви стени?
В: Именно! Това ти обяснявам през цялото време.