Не мога да мълча

Моделът Аня Рубик, работила с най-големите имена в модата и фотографията, застана на корицата на полския Vogue в знак на протест срещу затягането на закона за абортите в родината й. Всъщност списанието излиза с 3 корици, които символизират гнева на полякините срещу отнетите им права.

„Правото на жените да избират,  това е лакмусът за здраво прогресивно общество – казва Аня. – На фотографията аз съм гола. В патриархалните системи женското тяло е сексуализирано, срамно, някак неправилно и неприлично.

По този начин голотата стана символ на женската революция. Сега в Полша правителството реализира план да лиши жените от техните репродуктивни права, от правото да решават какво да правят с живота и тялото си. И когато държавата посочва нови и нови врагове почти всеки божи ден, аз не мога да мълча.“

Писма до света, който не родих

Димана Йорданова има безпощадно перо, което топи в зеницата на окото, във вкусовите луковици на езика, в стомаха, в собствената си кръв – извинявайте за драматизма, но е така. Докато четеш поемата с прозаични елементи или новелата в стихове „Писма до Ния, която не родих“, усещаш точно вкус на кръв, онова изтръпващо желязо върху езика, едновременно сигнал, че си жив и че си в беда.

Ния е едно неродено дете, Ния е онези късове живот, от които се отказваме заради избор, който сме направили, Ния е неосъщественият наш живот, онзи, за който си казваме – а какво щеше да стане, ако тогава бях направил крачка в друга посока? Никога няма да го разберем, никога. Никой не знае каква щеше да е съдбата на нероденото от нас. „Къде изхвърлят неродените… /Родените изхвърлят – знам – в голямото бунище,/ този свят.“

Не е честно да искаш някой да те похвали за избора ти, не, носи си вината, щастието, освобождението, пазарската чанта след него. Ти си. „Особена е тази тъга на оцелелия“, ще напише Димана Йорданова, авторка, издадена от „Жанет 45“.