Сватбената рокля – 10 години по-късно
рачешко рулце, пияна вишна, нежна върба 29 January 2021
Часът на истината
На тези древни снимки се вижда как стоят нещата с роклите ни наистина. Пияна вишна не даде снимка от сватбата, като в различни дни изтъкваше различни причини: а) нямам, честно, нито една, б) лентата остана при фотографа и 16 години по-късно още не сме си я взели, в) извънземни похитиха кадрите. Нежна върба размести 29 кашона в мазето, избута един шкаф и накрая почти пълзя, за да стигне до заветния албум. Рачешко рулце прояви лошия си нрав, като тормозеше приятелките си да търсят въпросните снимки, защото тя самата никога не губи неща, освен здравия си разум понякога. Но кой не?
Рачешко рулце
Първото, което ми се набива на очи от моята сватбена снимка, е, че съм била с десетина килограма по-слаба. След това прическата – някакъв ню уейв, за бога, но не е крайно зле, все пак не съм с вездесъщия кок, не че имах коса за кок по това време. (Никога не отгледах коса за кок.) Съвпадението в цвета на букета и роклята на кумата не е случайно. Бях се заинатила цветята да са жълти, наистина обичам жълти цветя, а кумата, моята предана приятелка, успя в последния момент да намери рокля в същия цвят. Воалът като символ на невинността липсва, но пък съм с ръкавици – може би за да не оставям пръстови отпечатъци на местопрестъплението. Според мен друго интересно освен мустаците на кума, предвещаващи професорската му титла, са обиците ми. Те са подарък от мъжа ми, нещо като годежен пръстен. Направи ги софийски бижутер, мисля, че вече не е сред живите. За времето си бяха невиждано големи, но ги харесвам и до днес. Тези наистина уникални и невероятно тежки сребърни обици след това ожениха поне още 2–3 мои приятелки, бяха на няколко абитуриентски бала и сега спят сладко в една кожена кутия за бижута със съзнанието за изпълнен дълг.
Нежна върба
Гледам снимките от сватбата ми и все едно се е случила в чужд живот, на някой друг. Не искам да срещам тази моя друга аз, нито да знае продължението. Мечтите се оказват далечен отблясък на реалност, различна, когато я видиш отблизо. Но защо да го знае? Искам моята млада 26-годишна аз да е влюбена, пълна с вяра и надежди и горда до седеметажната сватбена торта, направена от бъдещия й мъж. Коя булка е имала торта, висока колкото себе си – 164 сантиметра? Коя е танцувала до среднощ в ресторанта на Президентството със 106 роднини и приятели във време, в което нямаше почти никакви пари? И се намери точният фризьор, който да ми направи нисък испански кок, какъвто исках, близка приятелка гримьорка, учила при Димитър Коклин, да ме гримира. И леля на мъжа ми, която да ми даде назаем жартиер със синьо цвете. И понеже говорим за роклята – оставих я заедно с радостта, любовта и мечтите си в плик пред иконата на Света Богородица. Помолих да ги предаде нататък, на друга булка, също толкова влюбена, вдъхновена и обичана, каквато се чувствах аз тогава. И да продължи потока на щастието. То зависи от нас. От пламъчето, което ни дава животът. А той ни го дава, за да ни води напред. (Оставих и дългите рокли – на женените. За неженените са само разхищение на плат.)
Пияна вишна
С мъжа ми тогава вярвахме, че фотоапаратът ще отнеме душата на любовта ни, и затова нямаме снимки от сватбата. Глупости, разбира се! Имаме снимки от сватбата – 3 или 4 на брой. Къде са? Убийте ме, не знам. Не знам и къде ми е единият от двата телефона вече седми месец. А също и един ботуш, който изгубих преди време. И другият от чифта не знам къде е, при все че него не изгубих. Но както и да е. Значи на практика нямаме снимки от сватбата. Най-вече защото я направихме набързо, не успяхме да организираме нещата поради бременност и лоши организаторски заложби. За фотограф се сетихме в най-последния момент и ако имаме все пак някакви снимки, то е благодарение на един наш приятел. С лентов фотоапарат. Снимките са на лента, да, въпреки че имаше, естествено, и дигитални фотоапарати в онази не чак пък толкова далечна 2004 година. Между другото, можеше да бъде и по-зле. Снимките от първото ни море например са на диапозитиви, така че… Тук, на тази фотография, е нашето бебе, дъщеря ни, която се роди малко преждевременно и беше толкова мъничка – 2,480 кг и 48 см. 10 дена прекарахме двете с нея в болницата и тази снимка е от първия й ден у дома, в бебешкото й легло. Поне нея не съм изгубила.
Какво мисля днес за брака? Не мисля, живея го. Какъвто е. С времето ми станаха непоносимо досадни всички разсъждения по темата, всички „за“ и всички „против“, цялата тази дискусия. Прогоних я от съзнанието си. Приемам брака ми такъв, какъвто е. Без противоречия и без илюзии. Оцеляхме. Дишаме.