Кой ни е „снабдил“ с това злополучно разбиране, че болката не би могла да бъде понесена и преодоляна с любов?! И това съвсем не е мазохизъм.

Болката ни разбужда, тя е приятел. Понякога човек трябва да изстрада разни неща, за да се научи на отговорност. И да натрупа познание. Някой ще се запита – нужно ли ми е цялото това травматично познание? Както е казано в Еклесиаста – който трупа познание, трупа и тъга. Но тази тъга ни е нужна, за да посмекчи безкрайната експанзия на капризния Аз. И да ни научи на някакъв вид солидарност, в която осъзнаваме взаимната си зависимост с хората около нас.

Нищо в този свят не е лично. Дори смъртта не е лична. Споделяме дори нея с другите хора. Сълзите в никакъв случай не са нещо малко и слабо. Но е хубаво и далеч по-щадящо на тях да се гледа с любов. За да не се затваряме там, под тревите на отчаянието. Отчаянието е човекоядец. То тръгва в теб на лов за чудовища и не само ги намира, ами и ги създава. И те съвсем не приличат на котета. Не мяукат тихо. Реват.

Всяка болка може да бъде чудовище. Вилнее в душата. Разбива те по всички екваториални гори и фиорди. Много хора отказват да проумеят истината. Докато не дойде някой житейски бомбардировач с убийствено ревящи мотори и не хвърли бомбите си. И ти се разхвърчаваш по цялото небе. Тупваш със страшна мъка върху пръстта като зряла круша и там изгниваш. Оплитат те бесове. Душата ти, мислите – замърсяват се грозно, хоризонтът на всяко утро се препъва в тъга. А в живота единственото постоянно нещо, онова, което движи всичко останало, е еволюцията. Всичко в този свят се развива – субатомните частици, бебето, Слънчевата система, отношението към болката и дори сватбеният туризъм. Всичко, различно от еволюцията, рано или късно се разпада.

Отчаянието е голям джебчия. Краде от теб на поразия. Най-вече краде от златистите искри на жаждата да бъдеш красота в полет, да бъдеш човек, изпълнен с любов, съзидателен и светъл. Веднъж един пианист ми каза – по светенето ще ги познаеш, добрите хора светят.

Да кажем, идва тя, онази, дълбоката тъга и започва да ситни вътре в теб едно пайдушко хоро. Ситни го. Дрезгаво те подканя и пее – хайде, да тръгваме към вълните…

И що?!

Тая мъка те запраща в един особен вид отшелничество, напускаш живота и се заселваш в призрачното имение, което голямата мъка построява в теб. Даже така се привързваш към тая ми ти тъга, че ставаш грижовен към нея. Даваш й домашни пантофки, копринен халат, даваш й даже свободния си дух. Това обезсилва и в един миг се счупваш… лумваш, изгаряш като вейка. Толкова много изгорели и прекършени вейки съм виждала и толкова малко бели цветчета, но ги има.

Да приемем за миг, че животът е като детска играчка, като малко синьо камионче. И то се чупи. Ами да, случва се синьото камионче на мечтите ни да се счупи. И когато това стане, нима трябва да изгубим вкус, интерес и изобщо жажда към целия този прекрасен живот?! Понякога забравяме, че бъдещето съществува, мислим единствено от гледната точка на счупеното синьо камионче, тук и сега. Но животът не спира в купчинката от счупено синьо. Бъдещето съществува.

Но животът... е и доста кратък. И в него човек действа така, както е научен. Да се научиш да приемаш болката с разбиране също е умение. И осъзнаване, че тя влиза в живота, за да те научи как да продължаваш напред. И тогава тя прави невероятен жест за теб – започва да те изписва калиграфски, по свещен начин, и ти показва най-чистите форми на красота. Не се страхувай от болката. Приемай я с нежност.

Защото само там, под раната на невъзможното щастие наднича и чака свободата. Онази свобода, която върви по безспирния зигзаг на живота и която се ражда изневиделица точно там, където скръбта неустоимо целува радостта и се докосва до възкресението.

Разбираш, че точно на мястото, където болката идва… точно на това място и от тая рана потичаш най-истинският Ти. Онзи, по детски чист. Свят. Мечтателен. И безстрашен. Онзи Ти. Най-прекрасният! Който играе с феите и каубоите. И лепи рисунки на хладилника.

А в дивата градина на детството всичко е приказно. Невинно. И свидно.

В началото на 2021 година предстои да излезе новата книга на д-р Неделя Щонова „Съдба на бис“ от издателство „Книгомания“ – есета и лични разкази. Д-р Щонова е сред най-разпознаваемите лица на лекарската гилдия у нас с постиженията си в здравната журналистика и популяризиране на медицинската наука. Тя е автор и водещ на „Духът на здравето“ по bTV. По специалност е невролог, занимава се с аналитична и когнитивна психотерапия.