В „стомака“ му не запърхват пеперуди, когато за първи път идва в „Булгария“. Любовта не е от пръв поглед. Когато каца в София през 1992 година, вижда сив град с пушещи в студа комини, а в Бургас баща му е отчаян, след като италианското заведение, което е отворил на главната, е изправено по нечестен начин пред фалит.

Лео Бианки си заминава, убеден, че никога повече няма да стъпи в страната ни. Но се завръща две години по-късно и тогава всичко се случва по различен начин. Прави кариера с успешни заведения, става популярно телевизионно лице, записва песни - голям успех за провинциално момче, което тръгва от разбито семейство. На италиански му казват инказинато – объркано, половин семейство. Майка му и баща му се разделят в годината на неговото раждане. Вторият съпруг на майка му доста често използва ръцете си като средство за вкарване на размирния Лео в правия училищен път.

В тийнейджърските си години момчето редовно се забърква в, меко казано, лудории, често свързани с гонки с полицията. Но съдбата му праща Лучия, неговия лъч светлина, „едно точно момиче, което му помогна да стане точен“. За Лучия Лео пише в новоизлязлата си книга „Моят път. Един италианец, намерил себе си в България“: „Приличаме си в чувството за хумор, не сме сериозни постоянно, намираме с какво да се шегуваме и това, че още го носим в себе си, прави деня ни по-чист и приятен. Но като фамилия сме супер различни – нейните родители са заедно и до днес, те са традиционно семейство, хранят се в определен час, всички са на масата, държат на тази култура и аз им завиждах, защото в моето не беше така.“

Книгата е написана леко и с обезоръжаваща искреност. Симпатичният италиански "акцент" на Лео е използван с мяра, без да спъва четенето. А каквото и да си говорим, такива книги се четат и защото ни дават друга гледна точка. Като чужденец Лео Бианки насочва към България и българите огледало и е интересно какво ще видим в него.

„Моят път. Един италианец, намерил себе си в България“ е издадена от AMG под редакцията на Георги Тошев.

Откъс от книгата

България

18 декември 1992 г. Помня ясно тази дата, защото беше първият път, в който стъпих в Булгария. Пристигнах с гаджето ми Барбара да видя папа и неговото заведение. Преди да заминем, отворих картата на света и търсех Булгария горе, до Украйна и Русия. Не знаех нищо за нея и се вълнувах. Носех подарък – огромна коледна звезда, която да поставя в ресторанта като празнична украса, както се прави в Италия. Самолетът кацна в София, беше адски студено, наоколо сивота и пушещи комини. Тази миризма на дим още е в мен, ароматът на моя първи спомен за България. На летището ни чакаха приятели на баща ми – мъж и жена, с огромен мерцедес. Поне ще се возим в голяма и топла кола, си помислих. Но когато най-после се наместихме вътре – четирима души плюс куче и двуметрова звезда, успяхме да счупим задното стъкло. Така че трябваше да пътуваме 400 км с прозорец, покрит с найлонов плик. Не можехме да се движим бързо, защото ставаше по-студено и по-шумно. Стигнахме до Бургас след 6 часа и през цялото време се питах защо изобщо дойдох...

Видях се с баща ми и се разбрахме да отида в Grand Italia за вечеря – да опитам пиците, които прави по рецепта от нашия край, да разговаряме на спокойство. Но спокойство нямаше. Още по обед в ресторанта се появили служители от съда и полицаи и запечатали заведението.

Беше голям удар за всички. Особено за мен. Бях изпълнен с гордост от това, което е направило моето семейство – баща ми, брат ми, сестра ми, и го смачкаха пред очите ми. А не успях да опитам дори една пица.

Баща ми беше отворил това заведение в средата на 1992 г. на главната улица „Богориди“ и беше вложил всичките си пари в него. То беше на три етажа – джелатерия италиана на първия, пицария на втория, а на третия – клуб, защото брат ми беше диджей. Всичко изглеждаше прекрасно, но Grand Italia имаше кратък живот. Баща ми плащаше по 6000 марки наем на месец, собственикът обаче продал сградата на някаква банка и семейството ми трябваше да се изнесе. Сложихме черна точка на Булгария, защото разбрахме, че договорът ти за наем може изведнъж да загуби стойността си. Документите бяха фалшифицирани, а папа нямаше толкова възможности да реагира. Не можеше да повярва, беше ядосан, заканваше се, че ще съди всички. Така че, денят, в който отидох в Grand Italia, беше много тъжен.

Седмица по-късно преживях най-ужасната си Коледа. Бяхме нервни, говорехме само за случилото се, съвсем различно настроение от шумната, весела атмосфера на коледите в дома ни във Фалконара с роднините. Надявах се поне на Нова година да успея истински да се забавлявам.Вечеряхме цялото семейство в хотел „Булгария“ и се преместихме в една дискотека до Морската градина. Жените носеха огромни прически, бяха облечени в златно и сребристо, от един момент нататък се слушаше само фолк. Представях си как в полунощ ще хвърчат тапи от шампанско и ще вали дъжд от конфети, а вместо това в 12 часа всички излязоха навън, за да хвърлят бомбички и да стрелят с пистолети. Пълен шок! Казах на баща ми: „Папа, искам да се прибирам в Италия“. Бях сигурен, че повече няма да се върна в тази страна.

Казват, че ако искаш да разсмееш Господ, му разказваш плановете си. През лятото на 1994 г. отново бях в Булгария. Този път я видях съвсем различна. Заради Световното по футбол хората пееха и танцуваха по улиците, страхотен купон, сивотата беше изчезнала. Българите се обличаха цветно, бяха любопитни към новото, по-позитивни. Гледаха MTV и VH1. В Бургас работеха много нощни барове, животът кипеше цяла нощ, момичетата бяха красиви, беше страхотен период.