Вашата съпруга свързана ли е със света на операта?

Да, но когато живеехме в Италия, някой трябваше да се грижи за нашия син. Аз бях на работа и тя трябваше да жертва кариерата си като певица.

А как така синът Ви не тръгна по Вашия път?

Той го заобиколи. (Смее се.) Може да бъде много добър музикален критик, защото разбира в детайли това изкуство. Но той избра пътя на културната дипломация.

Като малък какво си представяхте, че ще работите?

От малък мечтаех да бъда режисьор. Като деца разигравахме представления по дворовете на София. На улица „Жданов“ през 60-те имаше самодеен марионетен театър, ръководеше го един белогвардеец, Зипалов. Събираше деца от цяла София. В нашия театър ние карахме куклите да говорят и да ходят и това разви фантазията ми. Видях какво се случва зад кулисите. За мен това беше сбогуване със суетата, която артистът има на сцената. Ние работехме за куклата. Пишех и музика за тези представления. Тогава бях на 16 години. Оттогава са първите ми режисьорски опити. Бях твърдо решил да уча музика, за да стана режисьор, и постъпих в Консерваторията. Един режисьор в Операта трябва да е първо музикант. Партитурата трябва да се възприема като библия, от която трябва да излезе образът на представлението.

Знаете ли на колко души сте шеф?

На около 450, но хората реално са много повече… Тази дума шеф не е хубава. Може би човек, на когото вярват.

Известен сте с мотивационните си речи.

Това е силата на корпоративната култура. Даже всички да са против, да увлечеш хората да тръгнат след теб. Когато човек е уверен в нещо, не се отказва. Кой вярваше, че Операта ще отиде в Бразилия? Или в Япония? Кой вярваше, че ще отидем в Германия с 4 опери на Вагнер, изпълнявани на немски от българи? Кой вярваше, че Операта ще отиде в Болшой театър след 39 години прекъсване. Софийската опера е ходила през 1981 година за 1300 години българска държава. Дипломация, правителствени самолети. А сега го организирахме сами с директора на Болшой театър. Дадоха ни за две седмици театъра. Как ще стане това със спокойствие и лежане? И без телефони по нощите.

Има ли място, където искате да работите? Луната, Марс?

Ако направят опери там. (Смее се.)

Интересен ли ви е Космосът с тези възможности за пътувания, които се откриват?

Не. Аз нося земния знак. Дева.

Телефонът на маестрото звъни, той се извинява. Обаждат му се за болна певица.

Препяла е сигурно. С ларингит.

Имате ли лекар на щат?

Болшой театър имат поликлиника. Преди и Софийската опера имаше лекарски кабинети. Даже дежурен лекар за публиката.

Гласът е нещо много деликатно.  

Всичко е въпрос на психика. Веднъж Гяуров ми се обажда – не мога да пея, отивам при д-р Максимов. Аз го чакам една година, спектакълът „Дон Карлос“ е продаден, и той в 1 часа днеска ми съобщава, че няма да пее. Казвам – това е невъзможно. Къде си в момента, стой там. Отивам, взимам го. Спираме в малката уличка с кабинета. Казвам на шофьора да забави Гяуров, аз тичам напред. Звъня на вратата на д-р Максимов и му казвам – само ако си му казал, че е болен, ще те убия (прави жест с палец през гърлото). И докторът: Николай, отвори устата, ааа. Ее, малко зачервено. Ама ще мога ли да пея? Как няма да пееш, сега едно компотче ще ти направя. Ще те оправя, няма проблем.

Вие можете ли да се ориентирате по гласа за човека?

Невинаги един красив глас е изразителен. Има певци с не толкова красиви гласове, но правят голяма кариера – като Кабаиванска.

На какво се дължи?

На други флуиди. На актьорско майсторство, харизма, поведение. Често казвам на артистите, че трябва да арестуват вниманието на публиката. Да ги грабнеш, да ги увлечеш, да ги накараш да те следват, а не да заспят на столовете.

Сервитьорът: Имаме страхотно тирамису с нежен крем маскарпоне, с червеното вино много ще върви. И домашна панакота с малинов дресинг.
Поръчваме си въздушното тирамису. Красота!

За Вас кой има най-красивия глас? Една Калас?

Всичко е въпрос на маркетинг и реклама. Има велики и незабелязани гласове, които не са имали възможност да бъдат рекламирани. И те си остават на едно средно ниво, близко до посредствените.

Не сте привърженик на тезата, че няма неоткрит талант, така ли?

Пълно е с неоткрити таланти. В Софийската опера е имало певци на най-световно ниво, които не са успявали да достигнат върхове дори в собствения си театър. Интриги, его на колеги. Липса на амбиция да се наложиш, страх, неудобство, излишна скромност, комплекси за малоценност. Всичко това налива вода в чужди мелници. Артистът трябва да умее да владее. Често цитирам на моите артисти една пиеса на Радой Ралин, „Златната рибка“, където Златната рибка казва: „Но умейте да владейте“. Не само да умееш да пееш хубаво, а да владееш залата, да накараш зрителите да станат твои.

Казвали сте, че времето на примадоните е отминало.

Абсолютно. Често съм си казвал – защо България ще се припознава само с велики оперни гласове. Аз трябва да работя за бранда Софийска опера, българска опера. Като кажеш Виенска опера, рядко визираш имена на артисти. Театърът е изкуство на ансамбъла. Доминго, Гена Димитрова, Котрубас, Гаранча, това са имена в естествения ред на обявяване на афиша. Понякога комплексите ни за малоценност водят към изхвърляния на свръхсуперлативи: световноизвестни, велики, свръхестествени. За мен като човек, който работи с толкова много хора, е важно да успяваме в единност. И в Япония точно това се случи. Застанахме редом до Метрополитен Опера, до Мариинския и Болшой театър.

Но императорът дойде на вашата постановка.

На никоя друга не е ходил.