През април тази година, по време на най-сериозните мерки за карантина и изолация, решихме да попитаме писателя и поет Росен Карамфилов как се справя със спазването им. Ситуацията бе, пък и продължава да е, трудна за всички, но вероятно хората с увреждания имат и още какво да кажат по въпроса. Росен обобщи своята гледна точка в типичния си рязък и често напоен с мрачен хумор стил: „Броя дните и бягам от полудяването“, след което допълни, че все пак има късмета да води социален живот, докато много хора в неговото състояние са лишени от тази възможност. „Социалните асистенти, които помагат на хора като мен, взимат по 3,50 лв. на час“, допълни той. Цялото интервю можете да видите тук.

В началото на годината EVA организира група от интересни хора от различни области на изкуството и обществения живот в България, за които прогнозира, че ще са на гребена на вълната през следващите месеци. Нарекохме ги „Новите 20“. Един от тях е и Росен Карамфилов, в чийто зашеметяващ роман „Колене“ се влюбихме през 2014 г. Книгата е невероятно болезнена и идваща право от сърцето изповед на един син, на самия Росен, пред неговия баща – незабравимия художник и артист Кольо Карамфилов. Росен има и пет стихосбирки, повечето от които са издадени и в чужбина – „Орелът и детето“, „Стерео тишина“, „Церебрална поезия“, „Въпреки бурите“.

През 2020 г. напук на изолацията той издаде и стихосбирката... „Напук на изолацията“, която се разпространяваше само онлайн. И ни напомни, че има и други страсти (освен писането и любимата жена) – музиката и рисуването. За тях, както и за всичко, което му се върти в главата в странните дни, в които живеем, разговаряме сега с Росен Карамфилов – талантлив, забавен и неочакван. Писател, от когото всички ние обаче очакваме много.  

В интервюто ни през април каза, че броиш дните и бягаш от полудяването. Е, какво стана? Успя ли да му избягаш?

Разбира се, че не успях. Вместо това – полудях. И то много преди тая глупава изолация. Тя просто качи лудостта ми на следващо ниво. Тия месеци бяха повратни в моя живот. Сега чакам да ни затворят пак. Всяко затваряне ми отваря широко чакрите.

Предполагам, че едно от най-важните неща, с които ще запомниш годината, е групата Erase the Poems. По постовете ти във Фейсбук разбирам, че много обичаш групата и музиката, която правите. Разкажи повече за нея.

Групата ни Erase The Poems бе създадена още в края на 2017 г. Оттогава сме свирили в поне три състава. В общи линии аз съм ядрото на проекта, електроцентралата, която снабдява останалите с електричество, за да има къде да си включат инструментите. Води ни любовта към музиката, както и естественият стремеж да си намерим китарист най-после. Репертоар има, но той към момента е акустичен и го изпълнявам рамо до рамо с моя добър приятел и чудесен актьор Димитър Пишев. Иначе групата си плаче за фул бенд свирене с барабани, бас, глас дисторжъни и всичко останало. Надявам се скоро и това да стане. Китаристи, къде сте?!

Баща ти Кольо Карамфилов също имаше страстно отношение към музиката и пееше понякога. Имаше ли парче, което особено ти харесва в негово изпълнение?

What a wonderful world на Луис Армстронг. Парче небе.

Казваш, че с това, което правите с Erase the Poems, се опитвате да повдигнете темата за нарастващия брой самоубийства на млади хора в страната. Защо избрахте точно тази тема за свой фокус?

Това бе фокусът в един малко по-предишен наш проект, когато записахме видео към версията ни на емблематичното парче Crawling на Linkin Park. В памет на техния фронтмен Честър, който се самоуби за миг. Не е приятно. Даже е доста кофти.  И не бива да се мълчи по темата. Е – ние не говорихме празни приказки, а просто посвирихме.

И двамата ти родители са хора на изкуството. Ти, освен че си наследил артистичния им талант, си изключително активен и непрекъснато правиш нещо – пишеш, рисуваш, пееш, записваш, преподаваш творческо писане. Има ли живот извън изкуството и ако да – как го живееш?

Има и той е ад. Това е животът, който съм готов да захвърля за миг. Да го проиграя, да го задраскам. Аз съм направен за изкуство. Битът ме убива. Сътворен съм за литература, а се налага да правя сандвичи. Но пък за беда ръцете не ме слушат, поради което сандвичите са въображаеми. Колкото до другото – активен съм, защото нямам време. Млад съм, да, но за сметка на това тялото ми е стара разнебитена сграда и трябва да си свърша нещата, преди да гръмнат бушоните.

С какво ти е най-трудно да се примириш (нещо в себе си, в другите, в света, във властта и т.н., както го разбираш)?

Глупостта –  във всичките ѝ форми. Невежеството – във всичките му форми. Несправедливостта – във всичките ѝ форми. Мога да изреждам до безкрай.

Някога предсказвали ли са ти съдбата? Вярваш ли, че всичко е предопределено?

Стиховете ми са го правили. Те са по-точни от всяка една врачка. Ако искам нещо да се случи – пиша го в стих и то се сбъдва. Такава ми е съдбата. В леката ми ръка светят тежки думи.

Най-хубавият момент, от който се е родило някое твое стихотворение? И кое е стихотворението?

Моментът бе, когато осъзнах, че за първи път съм срещнал жена, от която наистина бих искал да имам дете. Стихотворението е следното и обобщава замисъла на Вселената:

Как би описал своето поколение?

Един красив провал.

Едно от парчетата на Erase the Poems се нарича Demons. Как се справяш със своите демони, успяваш ли всъщност и някога благодарил ли си им за нещо?

Слушайте песента и ще разберете. Клипът ѝ отговаря на въпроса. Аз бих добавил – хора сме, за да грешим. Господ брои грешките. Нашите грешки за него може би са благодеяния. В тоя смисъл – дори демоните се стопяват. Само и единствено в светлината.