Уди Алън - невинен до доказване на противното
Автобиографията на Уди Алън - "Apropos of Nothing" , предлага нова версия на скандала
Краси Генова 07 October 2020
Apropos of Nothing се оказа горещ картоф, поставящ на изпитание не само достоверността на изявленията на т.нар. жертва Дилън Фароу, но и истината в думите на сочения за насилник режисьор. Единственият „обвинителен акт“ досега срещу него е общественото порицание, бойкотът на филмите му, както и редовното преброяване на холивудските гласове за и против Уди Алън. Всяка година към списъка на поддръжници и на обвинители се добавят нови имена, а някои дори променят позицията си и от сериозно подкрепящи режисьора се превръщат в негови отявлени обвинители. Ситуацията се нажежи докрай покрай медийните спорове кой и как да спре издаването на книгата Apropos of Nothing.
Две седмици след избухването на скандала независимото и много по-малко от Hachette издателство Arcade излезе с изявление, че книгата ще се появи в средата на март. Без излишен ентусиазъм или набиране на подкрепа Arcade направи онова, което много други престижни американски издателства не посмяха да сторят – да загърбят общественото мнение и натиска от страна на семейството на Мия Фароу и да оставят обвинението в ръцете на специализираните за раздаване на правосъдие органи.
Ситуацията с книгата на Уди Алън напомни за един много интересен датски филм от 2012-а, наречен „Ловът“. В него главният герой на име Лукас беше обвинен от 4-годишно момиченце, дете на най-добрия му приятел, че е станало жертва на сексуално посегателство под формата на непристойно докосване. В рамките на няколко дни срещу Лукас се изсипва вселенски гняв, който придобива жестоки измерения – убиват кучето му, пребиват го, уволняват го, приятелката му се разделя с него. Жителите на градчето се превръщат в съдии, водени само от показанията на невръстното момиченце. При десетки подобни действителни случаи въпросът може ли да бъде достоверно обвинението на едно дете, остава без отговор.
Без отговор е и обвинението срещу Уди Алън. Настроенията срещу него обаче са толкова яростни, че дори режисьорът Спайк Лий, който се слави като човек със собствено мнение, се огъна, след като постът му в защита на Алън срещна масов отпор. Лий набързо промени позицията си и заяви, че за нищо на света не би подкрепил човек, обвинен в сексуално посегателство.
Истината наистина е някъде там и затова опитът на автора на тази статия да наклони общественото мнение в полза на Уди Алън е твърде неуместен. Тонът на статията не е неутрален; начинът, по който са представени фактите също. Впечатлението, което авторът създава е за "лов на вещици" срещу Алън, започнат от една истерична бивша съпруга, готова на всичко да отмъсти. В подкрепа на това свое виждане, авторът се позовава на думите на Алън и на приключилото полицейско разследване, което не е установило наличието на достатъчно доказателства за извършено престъпление. Липсата на достатъчно доказателства обаче не означава сама по себе си, че престъпление не е извършено. Всеки, който има понятие от наказателно право, знае, че тези случаи са особено трудни за доказване, особено когато се отнасят до преслъпления, извършени преди много години. И точно, защото случаят може да се обобщи с аналогия на котката на Шрьодингер, е особено важно да се запази неутралитет, в който и двете гледни точки да бъдат представени пълноценно и безпристрастно. Има зашо западните медии да проявяват особено внимание кога и как коментират казуса "Уди Алън". Такова трябва да бъде отношението и у нас - не заради Уди Алън и неговата семейна дарама, която вероятно слабо вълнува българския читател, а заради чувствителността на темата за сексуално посегателство, което за съжление и в България се случва твърде често и много трудно се доказва. Жертвите на такива престъпления (и техните родители) следва да имат възможност да четат статии, в които желанието и мотивът им да получат справедливост, не се свежда до "грубите пръсти на отмъщението".
Разочароващо е, че "Ева" допуска такъв етически пропуск с тази статия.