"Загубих майка си, когато бях в най-интензивното си десетилетие – моите 30. Сега, от дистанцията на времето, когато се обръщам назад, осъзнавам колко много ме е променила смъртта й. Не беше неочаквана, но размести толкова много пластове вътре в мен. Да изгубиш топлината и любовта на майка си е като някой насила да ти отмъкне топлото одеяло, в което си бил загърнат цял живот.

Имам малка татуировка на дясната си ръка, която направих след смъртта на майка ми, знаейки, че татуировките, както и животът, бавно избледняват с времето. На другите хора може и да напомня М, но истината е, че всъщност това М не е буквата, с която започва нейното име Маршелин, а буквата W, вдъхновена от песента Winter („Зима“ на „Роулинг Стоунс“). Тя ми я пееше, когато бях малка, и тази песен наистина докосна сърцето ми.

„Беше студена, студена зима. Но аз искам да те загърна с палтото си“, се пее в песента и мама правеше точно това с мен – стопляше ме с прегръдката и сърцето си. Мама беше моето одеяло любов.

Обичах майка си. Тя е отгледана като католичка, в семейство, живяло в южната част на Чикаго. Дядо ми, който е участвал във Втората световна война, обичаше боулинга. Казваше се Бени Хил, а баба ми – Лоуис. Баба ми е починала, преди да се родя, по това време майка ми е била на около 20 години. Тогавашният приятел на майка ми я е наричал „Диамантената Лоуис“ – не защото е била много социална личност, а защото е била много добър човек. Преди да се преместят в Лос Анджелис, моите баба и дядо са били собственици на малък бар в Чикаго.
Тази искра живот е наследила и майка ми. Обичаше живота и му се усмихваше широко. Когато сърцето ми беше ранено, винаги ме лекуваше с песни. Интересуваше се от всичко, което се случва по света. Една от последните й грижи беше разклатеното здраве на покойния папа Йоан Павел II.

Загубата на нейната майка я беше наранила дълбоко. Приемаше много лично загубите и изневерите. Изневярата на баща ми разби сърцето й… но въпреки болката обичаше да бъде майка и се раздаваше безкрайно. Нейната мечта да бъде актриса оживя в мен, защото 26-годишната Маршелин жертва тази си мечта в името на семейния живот с моя баща (актьорът Джон Войт, б.р.) и двете им деца. След смъртта й намерих видео – спомен от краткия й артистичен живот. Била е добра актриса. Имала е много възможности да направи кариера, но е избрала да бъде майка.

Преди да напусне този свят, ми казваше, че мечтите само променят формата си, но никога не изчезват. Нейната мечта да бъде актриса е била всъщност мечта на майка й. Сега тази мечта е моят живот.

И сега всеки път, когато слушам песента „Зима“, разбирам колко самотна и уплашена е била майка ми по онова време, концентрирана в това да отгледа децата си. И така, както татуираното W избелява на моята кожа, така тя се е отдалечавала от своето виждане за сигурност и семейство. Аз също понесох своите загуби в личен план. Знам, че животът често променя посоката си, и от опита, който имам сега, си представям колко много болка е понасяла.

В този момент обаче около мен растат моите момичета и от тази гледна точка преоткривам майка ми и несломимия й дух. Тя беше едно красиво момиче, което танцуваше като птичка на Сънсет Булевард и обичаше рокендрола. Тя беше жена, която обичаше много, дори когато я раняваха, но никога не загуби усмивката и силата си.

Сега вече и аз зная какво е да си самотен и да загръщаш със своето палто хората, които обичаш. И изпитвам безгранична благодарност за това, че ме е отгледала достатъчно силна, за да обичам. Защото когато децата влязат в живота на един човек, те безпрекословно и завинаги заемат първото място.