Десислава Бинева е директор на Българския културен институт в Париж от март миналата година. В рамките на 12 месеца тя успя да реализира няколко големи проекта и да заведе някои от големите ни артисти във френската столица, където да покаже изкуството им. Бинева е работила е като изпълнителен директор на НДК, ръководител на Съюза на издателите в България и директор на Фондация за журналистическа етика. Тя обаче не се вписва в шаблона на администратор и организатор. Десислава е лъчезарна, открита и подхожда без предразсъдъци към изкуството. Независимо от формата и размера, в нейно лице един артист може да намери сътрудничество.

Голяма част от работата си до този момент е посветила на популяризирането на българската култура в чужбина. Работила е с международната школа на Райна Кабаиванска, била е част от независимите проекти на Теодор Ушев в България и Европа, както и от международния фестивал "Франкофоли". Инициатор е на кампанията "Свободна зона" за достъп до култура и изкуство на хора от различни социално изолирани групи.

Миналата година Бинева стана причина за България да се говори с интерес във Франция. В центъра на Париж бяха поставени пейки под формата на българските букви. Арт-инсталацията представя седемте букви от българската азбука без графичен еквивалент в латинската и гръцката азбука. Към всяка пейка са приложени стихове на български с превод на френски на някои от най-интересните съвременни български поети, сред които Георги Господинов. В този труден период, в който културните институции бяха лишени от обичайната си дейност, даде повод на мнозина да погледнат към вътрешното си аз, но културата продължи да бъде голяма част от живота ни. В периода на изолация хората намериха утеха във филмите, книгите и музиката.

Как се отрази безпрецедентната ситуация на Института в Париж?

Културата беше една от най-засегнатите сфери в цял свят и един от петте отрасли с най-големи загуби в Европа от началото на пандемията. Всички спряхме на пауза. Отложихме готвена изложба, посветена на Кристо в културния институт, успоредно на голямата ретроспектива на парижкия му период, която трябваше да бъде открита през март т.г. в Центъра Помпиду; през май трябваше да ни гостува Георги Господинов; отпадна концерт за пиано напроф. Жени Захариева и един от нейните японски ученици, също и фотографската изложба, включена в програмата на Парижкото кметство по случай празника на Европа, кино прожекции... Всичко това просто не се случи.

Много бързо трябваше да преосмислим начина, по който да стигаме до нашата публика, за да запазим контакт с нея. И, както всички, продължихме дейността си онлайн. Излъчваме концерти, опера, танц, театър, филми, литературни четения. Междувременно, работим по събитията за есенния сезон, колкото и неясно да е за момента какъв ще бъде той тук, във Франция.

В този труден период културата се оказа спасение за повечето хора, тъй като основните дейности на всички бяха книги, филми и музика...

За дни домовете ни станаха мини-макети на нашите лични светове. Спасително освободихме максимум пространство и времеза изкуство. Музиката, филмите, книгите бяха най-добрата терапия в този момент, защото продължиха да ни разказват интересни истории, да ни дават усещане за живот, за смисъл. Единственият авариен изход за измъкване от тревогата и страха от въпроса "Какво се прави, когато светът се готви да спре?".

Намериха се нови начини за разпространение на културата. Тя се премести в интернет. Ти си един от хората, които отдавна говорят за по-широко използване на тази платформа. Виждаш ли го сега като нещо положително?

Доколкото това беше единствената възможност да се запази връзка с публиката, да.Но нека бъдем искрени, виртуалната култура никога не може да замести преживяването на изкуството на живо. В спокойно време, когато нито публиката, нито изкуството са в изолация, дигиталната дипломация, виртуалната комуникация и онлайн маркетирането на културата са неотменна част от работата ни. В интернет имаш бърз контакт с публиката, можеш да работиш с нейното внимание, да следиш интересите й, очакванията, мненията. Приемам дигиталната среда като средство, начин. Но тя никога не би могла да замести живата среща с изкуството, която е преди всичко споделено изживяване.Би приличало на целувка през стъкло.

Часовете, прекарани в галерия, да забравиш за всичко останало по време на концерт, автограф от любимия ти писател, да танцуваш, да пееш с пълно гърло на фестивал заедно с любимата ти банда, да следиш всяко малко движение в танца... всичко тези моменти са онова, което прави културата толкова важна в животите ни и временното им случване във виртуалния свят просто ни дава вяра, че ще ги имаме отново. Но не може да ги замени.

Имаше много хубави кампании, концерти и дарения покрай тях, но някои от артистите отбелязват факта, че техният труд се подарява...

Така е . И е жест, който е добре да помним с огромна благодарност! Защото без подарената ни пъстра и голяма глобална виртуална сцена, безпрецедентна досега, в тези месеци светът щеше да е едно наистина тихо и много тъжно място.

Напълно безплатно най-големите музеи в света, концертни зали, опери, музикални театри, библиотеки, фонотеки отвориха архивите си. Артистите намериха най-верния начин да ни съхранят, да ни предложат кислородна маска за духа. В момент, в който същите тези артисти и културни организации трябваше да отменят всичките си ангажименти, спектакли, премиери, фестивали, които бяха подготвяли с месеци работа и репетиции и да претърпят огромни загуби – и финансови, и морални от последвалата неизвестност. А зад тези подарени гигабайти изкуство, в които ние намирахме спасение, стои огромен труд и вложени усилия на огромни екипи. Като че ли този този вирус ни показа по болезнен начин, че всички ние сме един организъм.