В контекста на твоето определение за елегантността може да се каже, че през 80-те бяхме на „домашно вино“, после, когато започнахме да внасяме мода от Европа от типа „добро старо вино“, се нахвърлихме да компенсираме и „препихме“ с модни марки. Сега страдаме от нещо като моден махмурлук – масово срещаме небрежно, нескопосано отношение към облеклото. Защо според теб има толкова зле облечени хора дори на модни събития?
Свободата в интернет даде възможност на всеки да бъде един в дигиталните платформи и социалните медии и друг в живота. Много хора решиха да играят ролята на революционери в модата и стигнаха до абсурд. Безвкусицата в облеклото е последица и от безвкусицата в мисленето. Всичко това е последица и от липсата на културен и светски живот в мащабите, в които го има в Италия например. Набързо направени събития без вкус и стил, само да се вземат едни пари. И публиката на тези събития е такава, изкуствено подсладена, напудрена, но под лъскавото няма нищо.
Миналата година пътувах за Токио по покана на модна къща Gattinoni, за да представя заедно с млади италиански дизайнери своята колекция там. Това, което наблюдавах сред младите японци, е същото, за което говорим. Те са култура, дълги години затворена в своите собствени представи, и сега, когато се отварят към света, копират безкритично всичко в европейската и американската мода, микс от стилове и брандове, несъвместими един с друг. У нас е същото. Ако се опитваш да изглеждаш себе си – добре. И още по-добре, ако се съобразиш с времето, средата, етикета. Но когато се опитваш да изглеждаш като някой друг, резултатът е трагичен, почти като норвежка сьомга с шопска салата.
Коя е твоята мярка за женския сексапил?
Едно от нещата, които безкрайно харесвам в женската анатомия, е гърбът. В моите дефилета винаги има модели с подчертан гръб – с прозрачност или съвсем гол, силно сексапилни, но не вулгарни. Винаги карам студентите да се вдъхновят от голия сексапил. Правя го, за да усетят границата между сексапила и вулгарността. Да експериментираш с женската или мъжката голота е много тънко изкуство, защото линията на провала е тясна. Смея да твърдя, че всяка една жена, която съм „съблякъл“ с моите дрехи, изглежда сексапилна, елегантна и изтънчена.
В коя епоха би живял, ако имаше машина на времето?
Епохата на Великия Гетсби, ерата на джаза, на безгрижието и на невинната младост на Френската Ривиера. Епоха, в която не е имало особена разлика между това да си прост селянин, гангстер, сводник или проститутка, губернатор или кабаретна танцьорка, ако си знаел как да се внедриш в елита. Било е лесно, достижимо и фантастично. Подобна история ни разказва „Великия Гетсби“. Бих искал да присъствам и на големите празненства, които е давал Луи XIV. Достатъчно е било до се снабдиш с добър смокинг или пищна рокля, талк за лицето, перука и „voila“ – готов, за да се впишеш или присъстваш, дори ако си местният хлебар. Лудостта на тези епохи ми харесва. Колкото и беден и труден да е бил животът, хората са знаели как да се забавляват и оцеляват, имало е голяма доза романтика и авантюра. Днес се борим само за оцеляване. И за свободата да бъдем такива, каквито сме, разбира се, борим се за правото на свобода.
Ако свободата имаше вкус, какво ястие щеше да бъде според теб?
По-скоро ордьовър, малък, привлекателен, изключително скъп. Скъп, защото е ценен, а не защото хората не могат да си го позволят. Свободата е най-големият дар, с който всеки се ражда, и ако ние не съумеем да го оценим и съхраним, не заслужаваме светлината на този свят.
