Каква е наградата според теб?

Това е моето дуенде – да бъда на сцената, да вървя по стъпките на актьорите, играли на тази сцена преди мен. Такава енергия никъде другаде не мога да намеря. Най-голямата награда, разбира се, е публиката – секундите тишина преди края на спектакъла и след аплодисментите, колективната енергия, която усещаш с кожата си дори. Всеки ден преживяваш тотално различни неща, срещаш се с толкова хора – режисьори, колеги… В театъра тече някакъв безумен живот, който не може да се обясни, но без който аз не мога да живея.

Колко време прекарваш в театъра?

Репетициите започват в 10, но тъй като сутрин съм пълна трагедия, отивам по-рано, към 8, за да вляза в час, да имам поне два часа да се събудя, да загрея дори физически – глас и т.н., да стана приятна за работа, за общуване. Най-близките ми хора знаят, че сутрин трябва да ме оставят на мира, за да няма пострадали. Говоря неща, които не мисля, и после съжалявам. Та в най-натоварените дни, в които имам и репетиции, и представление, стоя в театъра от 8 сутринта до поне 22 ч. вечерта, когато горе-долу свършва представлението. Не обичам да си тръгвам веднага, а да си остана малко в гримьорната. Не мога веднага да се влея в нормалния живот, имам нужда от още малко време в това друго измерение и да осмисля как се е получило, къде са ми грешките, в какво съм успяла.

Как съчетаваше снимките на сериала и работата си в театъра например?

С огромна концентрация и с предварителна подготовка в малкото часове, които ти остават уж за сън. Караш без никакъв сън, с пълното съзнание, че отдаваш цялото си същество на тези две неща. Но това може да стане само ако наистина обичаш това, което  правиш. При никакви други обстоятелства. Когато започнахме снимките на „Ягодова луна“, излезе и премиерата на „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“. Тогава ритъмът ми беше горният, който ти описах, а след края на представлението понякога отивах на нощни снимки…

Гледаш ли сериала и въобще страхуваш ли се да се гледаш? Знам, че много актьори не го правят.

Гледам се, да. Това е моят кошмар. Стоя като вцепенена и знам, че нищо не мога да направя и че то е точно такова, каквото е, и само си викам: Боже, кога ще свърши! При сериалите дори в още по-малка степен имаш представа какво се е получило, защото се снимат в един ден сцени от различни епизоди. Затова пък телевизията страшно много те учи – на  рефлективност, на концентрация, на дисциплина. Минеш ли тази школа, минаваш на друг етап в професията.

Какво направи, като приключи целият екшън около снимките?

Почти нямах почивка, защото пак влязох в снимки – на новия български филми „Рая на Данте“, дебют на режисьора Димитър Радев, оператор е Калоян  Божилов, а в главните роли сме двамата с Владо Пенев. Страшно съм щастлива! Владо е изключителен актьор, Вселена! С него се чувствам много сигурна и знам, че ако падна, той ще ме хване. Историята започва в миналото на България, продължава  в настоящето и завършва в… Париж. Най-хубавото бе, че снимахме няколко дни в Париж. Това ми е любимият град, никъде не се чувствам така, както там и мога да се ориентирам без карта, само ей така, по интуиция.

Имаш ли време да излизаш, Радина? Време да не работиш.

Гледам да се случва, въпреки че фокусът ми сега е работата. Обичам да си имам свободно време, да пътувам. На рождения ми ден, който е на Нова година, на 31 декември, бяхме в Барселона и Палма де Майорка за 8 дни. И си дадох сметка колко е важно да рестартираш, да генерираш нова енергия. Много обичам с моите приятели да си правим караоке. Аз имам караоке уредба и жестоки забавления падат. Също така много харесвам настолни игри, половината ми библиотека е настолни игри. Карти Диксит, имам ги всичките, монополи…  На „листчета“ играем – всеки си пише разни думи и ги обяснява с жестове или асоциативно с други думи. Много е готино! Много обичам да танцувам, макар че не съм голяма танцьорка. За „Привличане“ ходих на уроци по салса, но не е това моят стил. Аз се вихря в свободен стил, страшни маймунджилъци правя. Аз съм си денсинг куин, винаги първа откривам дансинга и последна го затварям.

Тази година се дипломираш. Толкова отдавна работиш, но всъщност си все още студентка.

Да, ще си вземем дипломите и проф. Стефан Данаилов няма да се качи да ни ги даде. Ние сме осмият му клас и сме първият, който той няма да дипломира. Ние сме финалният акорд – последният Мастeрклас! Но той би искал да вървим напред.

Кажи ми какво си пожелаваш, за да ти го пожелая и аз.

При мен всички емоции са на макс. Ако е забавление, е Забавление, ако е тъга, е Тъга. В работата тези емоции ми помагат, извън нея обаче – не. Много ги преживявам нещата, а трябва по-леко. Човек не може да смени сърцето си, но си пожелавам да смиря емоциите си и да се науча да се съхранявам.