Мислиш ли си често за Стефан Данаилов? Ти си от последния му клас в НАТФИЗ.

Минаха месеци от неговата загуба и аз още не мога да я приема. Изгубих учителя си, баща си, семейството си. Ние имахме много особена връзка. За всичко винаги първо се обаждах на мама, след това – на него. Знаеше всичко за мен и за живота ми. Много е смешна тази история, ще ти я разкажа. Току-що съм приета в НАТФИЗ и на нашия клас му предстои първият изпит пред Мастeра, към когото всички изпитваме жесток респект. Изпитът е да си измислим сами етюд – кратка сцена без думи – и да го изиграем пред него. Измислих нещо гениално и нечувано според тогавашните ми представи: аз съм затворник в затворнически костюм, намирам се в мрачната си студена килия… нали разбираш – ще ставам жестока драматична актриса! През малкото прозорче влиза една светулка, кацва при мен и осветява цялата ми килия. Нейната светлина ми дава усещането за свобода, но аз разбирам, че ако остане по-дълго в този мрак и студ, тя ще загине. Аз обаче съм затворник с добро сърце и затова я пускам и си оставам отново сама в мрачната студена килия. Това е моят уникален етюд. Един колега с черна ръкавица и фенерче ми играеше светулката. Представям аз цялото това нещо пред Мастeра и той ми казва само: „Абе, Джудженце, тоя твоят етюд с тая буболечка… После ще ти кажа!“ И продължи да обсъжда етюдите на другите колеги, а аз бях абсолютно убедена, че толкова зле съм се представила, че той просто не иска да ме унизи пред останалите. След часа обаче ме повика и ми каза: „Има хляб в това, ама нещо ми липсва. Аз ще го помисля до утре и ще ти кажа“. На другия ден Мастeра идва с един кашон и го слага пред мен: Айде, моето момиче, заповядай! Откривам вътре някакво черно нещо, с едно копче. Мастeра нарежда да изгасим всички светлини в залата и ми вика: „Джудженце, пускай!“. Натискам копчето на черното нещо и изведнъж цялата аудитория се обсипва с жълто-зелени светлини – като точки, като много далечни звезди. Мастeра беше адски доволен от своята находка! „А! А! Видя ли сега!“ – вика ми. Накрая толкова хареса как се получи етюдът ми с лампата, че с него открихме първия ни изпит пред публика. После си купи такава и за себе си, а когато целият курс отивахме при него в дома му да учим или да четем текстове на пиеси, той задължително правеше две неща – поръчваше ни храна в изобилие и накрая ни пускаше тази лампа с вълшебните светлинки. Аз знам, че той си е до мен… Какво да кажа? Той е непрежалим и незабравим.

Кой е най-важният урок, който си научила от него?

Първият – че всяка вечер трябва да се борим за вниманието на публиката и да сме наясно, че тази борба е до края. Урок, който смятам да запомня завинаги! Всичко, което съм направила до този момент, е благодарение на него. Само той разрешаваше на студентите си да работят, докато учат. Не ни държеше затворени в капсулата на академията. Аз още в първи курс имах роля в спектакъла „Мери Попинз“ и после в сериала „Ние, нашите и вашите“. Когато Мастeра си отиде, се зарових в работа – репетиции, снимки, за да може цялото ми внимание да се канализира в нещо… Тази професия е и спасение. И това научих благодарение на него. Както може да те унищожи, така може и да те пречисти. Дава ти възможност да споделяш, да си изплачеш мъката, да изкараш от себе си онова, което те угнетява, или пък да раздадеш щастието си на всички в залата. Установих, че най-важното в тази професия е да имаш характер. Трябва да си войник, да преодолееш самотата, защото в нашата работа има много самота и е трудно, когато си емоционален и уязвим, каквито са повечето хора на изкуството. Трябва да се справиш и със суетата. Но… щом Мастeра, най-несуетният човек, когото познавам, който обаче никога не е могъл да ходи нормално из улиците без тълпи от почитатели около себе си, щом той е успял да се съхрани, значи е възможно.

Прости ли се с някоя илюзия?

С някоя?! С 80 процента. Аз заснех първия си пълнометражен игрален филм – „Маймуна“, на 16-годишна възраст. Вече шест години съм в професията и съм си обещала никога да не си позволявам да стана цинична, да изгубя онова, което съм носела в себе си в самото начало. Разбира се, без онзи наивитет – никога повече наивитет! Обаче със същите радост, вдъхновение, ентусиазъм, емоция и най-важното – с чисто сърце. Защото знам, че тези неща са светлината, която ще ме изтегли, ако настъпят мрачни времена.

Светулката в килията.

Точно така, да. Простих се също с илюзията, че всички в тази професия са чудесни и с огромно удоволствие правят изкуство. Или че всички ми мислят доброто. Но да не го правим чак толкова черно. Срещнах и разкошни хора – Бина Харалампиева, Ани Пападопулу, Теодора Духовникова, Иван Юруков, Христо Петков, Дарин Ангелов… Колеги, които са ми подали ръка и са ме научили какво е истинско партньорство.