Най-напред го виждам през витрината на кафене „Брик“. Седи на маса до прозореца. От кафенето специално за него са направили рампа. Пие второ капучино, харесва аромата, но трябва да мине на безкофеиново, две кафета едно след друго са много.

Кварталът е „Изток“ и Дмитрий ми обяснява, че когато види майстори да ремонтират тротоарите, отива и им дава някакви пари, за да ги скосят. По-сигурно е, отколкото ако чака общината да направи тротоарите и улиците достъпни за хора с инвалидни колички като него. За майки с деца. За възрастни хора, които ходят трудно.

С Дмитрий Александров сме се запознали на откриване на изложбата му „На палци“ в галерия „Фотосинтезис“, за която е много благодарен на кураторката Надежда Павлова. Фотографиите са на балерини от Операта и Музикалния театър. Ballerina Project се ражда преди петнайсетина години в Ню Йорк. Идеята е проста и ефектна: балерини на фона на града, като светкавица, която озарява с красота сградите и хората. В София Дмитрий снима момичетата на площад „Славейков“ („беше си атракция, събрахме тълпа“), пред ЦУМ, на паркинг на голяма търговска верига. След два часа снимки и фотографът, и обектите са изпотени и изтощени.

Всичко започва, когато прави фотосесия с примабалерината на Софийския балет Марта Петкова. Двамата се познават от специалната ложа в Операта, където Дмитрий може да наблюдава спектаклите от количката си, а балерините се събират там, за да гледат колегите си на сцената. „Марта е...“, казва Дмитрий и вдига поглед нагоре. Той не е професионален фотограф и преди да започне проекта, упорито се учи как се фотографират хора. Купува си нова камера. Иначе снима от години и къде ли не.  

Роден е преди 34 години в Петербург, тогава още Ленинград. Когато е на една година, баща му, инженер по атомните електроцентрали, идва в България да строи пети и шести блок на АЕЦ. Семейството остава у нас и Дмитрий расте в София, с чести гостувания в Петербург. Когато е на 14, пада на ски в Боровец, едва оживява, получава жестока травма на гръбнака. Трийсет дни е в реанимацията на „Пирогов“, смята, че това е рекорд. Три години е по болниците, лекарите буквално сглобяват гръбнака му от парчета, започва рехабилитация. Чак след две години ръцете му се раздвижват, не и пръстите.

Преодолял ли е гнева, че това му се е случило? Каквото и да е било в душата му, не му се е оставил. Гледа да е постоянно зает. Той е програмист, работи за „Дойче Телеком“ от дома си. Освен това е един от основателите на конференция в София по компютърния език Java за 1000 специалисти от цял свят. Пътува, за да изнася лекции по програмиране. Дмитрий е от онези, които вярват, че си струва да споделяш безвъзмездно знанията си с другите. Снима. Не се затваря вкъщи, излиза сред хората. За да ги вижда. За да го виждат. В квартала освен него се движело само още едно момче в количка, но то заминало за чужбина. „Призовавам хората като мен и хората около тях – трябва да бъдем третирани като нормални човеци, никаква жалост. Работа до скъсване и никакво седене вкъщи. Понякога наистина не смогвам с всичко, но продължавам.“

Дори не можете да си представите докъде продължава Дмитрий. До самия Северен полюс продължава. До мястото, от което всичко околовръст е на юг.

Това е история, готова за филм. Бащата на Дмитрий трябва да се качи на 25000-тонен ядрен ледоразбивач, най-големия в света, с който да стигне до полюса. По работа. Синът му решава, че ще го придружи като турист. Пишат до организаторите. Отговорът е: не и абсолютно не. Основанията – корабът не е пригоден за хора с физически затруднения, от него няма възможности за евакуация, болницата му е с ограничени възможности. Не. После идва още едно не. После – дайте да говорим. Проучват къде на борда могат да го настанят. Дмитрий е готов да прекара 11-те дни до полюса само в каютата. Не се налага. От екпажа помагат от все сърце, слагат рампи, Дмитрий и баща му слагат други. Внасят го на ръце. Плаването започва от Мурманск в разгара на полярното лято, когато слънцето изобщо не залязва.