Светлината на Вяра, вярата на Светльо
Поля Александрова 14 April 2020
Познаваме Светослав Иванов от 120 минути по bTV. Обичаме го, защото не се страхува да казва истината. Сурова, но винаги облечена в красиви думи. Вяра Деянова, създател и главен редактор на онлайн платформата за истински истории от живота The Brave Stories, е неговата половинка от 15 години.
Среща ги работата им – тогава и двамата са журналисти в Дарик радио. На шестата година от запознанството им двамата сключват брак, а две години след това се ражда и дъщеря им Йоанна.
Цялото това време за тях се съдържа в думичката „ние“, описват го като едно продължително „честване на събирането на двама души, които всъщност са един и същ човек“.
Вяра, какъв е споменът от първата ти среща със Светльо?
Вяра: Първият ми спомен е денят, в който се срещнах с двете големи любови в живота ми – журналистиката и Светльо. Денят, в който започнах работа като стажант в Дарик радио. Първият човек, когото видях в нюзрума, и с когото се заговорих, беше Светльо. От гласа, който вече познавах, мислех, че Светослав Иванов е мъж на около 35–40. Не беше. Беше топъл септемврийски ден. А той носеше пуловер. Толкова за запознанството ни. 6 месеца по-късно беше първата ни среща. Светльо ме заведе на постановката „Хъшове“ в Народния театър. По време на антракта паднах по стълбите, право в краката му. Тази метафора важи и до днес. (Смее се.)
Светльо: Едно момиче влезе в стаята. Беше облечено в розова блузка и имаше oчила с розови рамки. Когато се наведе, за да се прави, че чете вестник, очилата й паднаха върху бюрото. Тогава си казах: „Тя е като мен. Как е възможно?“. Тогава вътрешният ми глас ми каза нещо, спомням си го ясно: „Ами, ако това е жена ми?“. Приличаше на мечтателка, с убийствено чувство за хумор. Беше много чаровна и красива. Бързо усетих, че ми е много приятно да говоря с нея, и непрекъснато търсех повод да го правя. Беше сред малкото, които се смеят на моите вицове. А това не е лесна работа…
Явно е било любов от пръв поглед. А вярвате ли в непреходната любов?
Вяра: Да, иначе не е любов. Но тази непреходност изисква грижи всеки ден.
Да остарееш с друг човек за мен означава, че всичко си е струвало. А да се облегнеш на нечие рамо е обяснение в любов.
Какво според вас се крие зад клишето „семейни ценности“ и във вашето семейство имате ли такива?
Вяра: „Семейни ценности“ наистина звучи като клише, но ако няма ценности, как да е семейство? Аз все повече се задушавам от подлагането на семейството под въпрос. Имам усещането, че има някаква масова невроза в гонене на свръхсвобода, което не носи щастие. Онова, което е свързано с лекотата и усещането за смисъл. Уютно ми е да съм старомодна и щастлива от това, че обичам само един мъж. И всичко, което правим заедно, ми дава повече усещане за собствен център.
Светльо: Това е обет пред Бог, че ще живееш по правила, които носят добро за всички. Свързвам семейството със зрелостта, в която навлиза всяка любов, която дава живот на нов човек. Семейството е центърът на живота и всеки ден благодаря на съдбата, че нашето семейство се случи.
Спомена думата „заедно“. Какво всъщност правите заедно и какво поотделно? Имате ли специфични семейни занимания?
Вяра: Заедно сме всяка вечер и понякога в понеделник, ако съм по-свободна, защото понеделник е събота за Светльо. И през август, когато Светльо почива. Това е нашият месец. Та, вечерите са за хубава храна, игри на кукли с Йоанна и сложни преговори пак с нея, за да си легне по-рано. И тогава гледаме филми, т.е. аз заспивам в първите три минути на филма, а Светльо продължава да гледа. Иначе август е за истинското заедно. Тази година запознахме Йо с едно от най-важните неща в този живот – Рим. А поотделно работим – много, няма как. Спортуваме – по малко, няма как.
Светльо: По отношение на филмите си имам стратегия. Тъй като вкусовете ни в киното „леко“ се различават, оставям на Вяра да избере филм. След като точно след 5 минути заспи, започвам с моите филми. Всичко корейско, което предлага „Нетфликс“, вече съм го гледал. Германските филми също. После ги разказвам на Вяра, а тя се радва, че е заспала рано. Сега сериозно – нашият режим е малко по-различен. Събота и неделя за мен са най-натоварените дни, но гледаме да наваксаме в понеделник и вторник. Всяка свободна минута съм със семейството си и още от януари чакам лятото, за да тръгнем към Рим, който е любимият ни град. В Рим беше и нашата сватба.
Иначе, колкото до специфичните занимания, най-драматичният и често задаван въпрос в нашето семейство понякога е – взе ли си ключа? А най-драматичният отговор е неловкото мълчание. Веднъж се случи да спим на хотел близо до нас, защото и двамата си бяхме забравили ключовете вътре в апартамента и беше прекалено късно да викаме ключар. Беше много забавно – уж е през седмицата, уж сме си в града, а отиваме на хотел. Късно вечерта. На сутринта станахме, закусихме и си тръгнахме… 500 метра по-надолу, където всъщност живеем.
Не познавам професионалните им изяви, но ми достави истинско удоволствие да прочета за личните им моменти и мисли. Много топлина се усеща от тези двама души.