Един ден всичко това страшно ти писва. И спираш с конкретиката. Започваш да пишеш абстрактни и далеч по-безопасни текстове за нещата от живота. Вече можеш да живееш спокойно. Отдъхваш си. Даваш на мъжа си да прочете разказа ти за вашето куче – кротък, смешен, тромав като самото куче текст. Толкова семейна някак тема! Гордееш се, че най-после си измислила нещо благонравно, прилично и далеч от онази болезнена и злепоставяща роднинското тяло проблематика. Най-накрая може да споделите това, което правиш вече 10 години, че и повече. Какъв момент! Наистина. Мъжът ти прочита текста и ти казва: „Много хубав, обаче аз изобщо не присъствам. Никакъв ме няма! Значи ти сама си разхождаш кучето, въпреки че в действителност все аз го разхождам. Ти сама го възпитаваш. Навсякъде си ти, ти, ти!“. Започвам пак да се обяснявам: ами не, просто не исках да те намесвам...

Не ме разбира. „Ясно ми е, не ми се обяснявай!“, казва троснато. Мисля си: ама той наистина не ми е чел текстовете досега! Ако ги беше чел, щеше да си отдъхне като мен от този за кучето. Ако прочете всичките ми позорни текстове с фантазии и истини за секса и любовта на теория и практика в различни съотношения, сигурно ще им организира аутодафе във ваната! Какво аутодафе, те са в дигиталната вечност! Край!

И разбрах, че не само не мога да угодя на всички, но не мога да угодя на никого. Все едно бракът не е това, което е – опит да се задържим заедно на сал, който сами сме си сковали, насред всемирния потоп и да продължим рода человечески по най-добрия възможен начин. Какво друго! Никога не съм съжалявала, че съм омъжена. Съжалявала съм, че не съм свободна, а това са различни неща. Съжалявала съм, че нямам клонинги, които да изживеят паралелните ми възможни животи и аз някак да мога да включвам сетивата си в техните преживявания. Господа учени, когато откриете формулата на безсмъртието, моля ви да се заемете с тази задача – полиживот да го наречем. Има хляб в тази идея, да знаете.  

Не можете да хванете края кое е истина и кое – измислица, така че хич и не опитвайте! Между секса в реалния живот и секстекста (т.е. текста за секса в реалния живот) лежат цели континенти, морета и океани или пък... едно трепване с мигли само. Понеже в реалността има толкова много лъжа, истината търси и намира убежище на страниците на някое списание, на някоя книга или в някой филм. И оттам ви кара да се плеснете по челото и да си кажете: Точно така е! И на мен ми се е случвало. Друг път пък реалността е толкова лишена от фантазия, че човек си „дръпва“ малко от книга, филм или от страниците на някое списание. Като в онзи лаф на комедийната актриса Лили Томлин: „Който не може да се справи с наркотиците, опира до реалността“.

Не знам защо написах всичко това. Може би защото понякога се чувствам ужасно от мисълта, че човекът, с когото сме заедно в добро и лошо, в здраве и болест, в богатство (такава е думата де) и в бедност и най-вече в едно общо жилище вече 20 години, може да се почувства зле от написаното. Да съм мислила навреме, нали? В американските филми колко пъти ме предупредиха, че всичко, което кажа, респективно напиша, може да се използва срещу мен!

Но понеже мъжът ми е живял повече от мен и повече книги е прочел, ще му се доверя. Той ще разбере всичко. В точните пропорции. Надявам се. Вярвам в това, както вярвам, че неслучайно сме се задържали заедно върху сала вече 20 години.

Пък и в крайна сметка „никой не може да ми държи сметка за това какво пиша, къде публикувам, кои са приятелите ми, какво получавам, какво имам в чантата и какво пише в писмата ми“. По Маргарита Петкова.