Ти кога ще се ожениш, го попитала баба му, когато Янис й казал, че й е посветил разказ. Така е, бабите винаги питат за важните неща. Янис Палавос е роден в село в Северна Гърция, близо до езерото Керкини, и до 12-годишна възраст не познава морето, защото през лятото трябвало да бере праскови, за да помага на семейството си. Мрази прасковите и до днес, когато има две издадени книги с разкази в родината си, а за сборника „Шега” получава най-големите гръцки награди – държавната за литература и наградата на сп. „Чета”, наричана „гръцкия Оскар”.

На разказите му се смееш, докато не осъзнаеш, че плачеш. В „Password” героят му се опитва да краде интернет. Разказът почива на реални факти, ми казва Янис. Бях студент и когато се връщах в родното си село, нямах интернет. Опитвах се да крада от сина на аптекаря, най-богатия човек в селото. Така и не можах да намеря паролата, той постоянно я сменяше. В разказа му отмъстих. Това, което в живота е лошо, в литературата можеш да го поправиш. Аз не съм музикален, не играя футбол, но в разказите мога да направя всичко, което не постигнах в живота.

В моето село никой не е чел книгите ми, казва Янис. Това обяснява и защо никой не му е сърдит. Не са ги чели и от гръцката православна църква. Няма как да се случи, смее се Янис, който признава, че е атеист, въпреки че грък и православен в родината му се приемат за синоними. Продажбите по линия на свещеническото съсловие най-вероятно са нулеви, но той отчита добро търсене на „Шега”. Седем хиляди бройки. Сега се чуди как ще тръгне новата му книга – „Детето”.  Дано атиняни да го купуват. „У атиняните, които са повече от половината население, съществува една лъжлива представа, че в провинцията има долни инстинкти и гледат на нея като нещо екзотично.” А героите на Янис идват точно оттам, от привидната бавност, където горчивото прелива в сладкото.
„Аз съм от писателите, които нямат бележници. Не си водя бележки. Обикновено пиша три дена, следващите три седмици поправям. Трябва да съм почувствал нужда да пиша, няма никакъв смисъл да го правиш ей така.” Янис махва с ръка. В дните, когато не пише, той превежда - Фокнър, Бредбъри, Джек Лондон («преводачите са едни от най-готините откачалки, които познавам. За мен преводът не е точно професия, защото му посвещаваш страшно много време, за да не вземеш никакви пари. Превеждам това, което бих искал да съм написал аз, но или някой ме е изпреварил, или е по-добър от мен. Преводът е замяна на нуждата да творя.»). Работи и за Солунския кинофестивал, за програмата "Балкански преглед“ и всяка година гледа доста български филми.

„Много съм повлиян от киното. Литературата, която ми харесва е – show, don’t tell. Не казвай как се чувства Адриана, направи го да се вижда чрез действията на героите.”

Може и да няма бележник на нощното си шкафче, но сънищата са важен двигател в творчеството му. „За разнообразие” е разказ, в който героят сънува, че умира, а може и наистина да умира и се превръща в телбод. „Има нещо общо с Кафка, естествено. Доста години съм работил в канцелария. На бюрото ми вечно висеше един телбод. Казвах си – да му се не види, цял живот ще остана обикновен чиновник и накрая ще се превърна в телбод. Разказът е проекция на страховете ми за бъдещето. Щеше да е хубаво да има нещо след смъртта, но понеже съм атеист, не ми се вярва. Религията е утеха. Но ако ме питате, вместо да търсим утехите, по-добре да си живеем живота сега.”

В разказите на Янис като сенки се привиждат образите на любими негови хора. Кръщава прасенце на майка си Мария: „Майка ми беше като прасенце пред заколение, изживя тежък живот, който не заслужаваше.” Разказът „Лена” е подарък за тогавашната му приятелка. „Казваше се Елена. Независимо, че й направих такъв подарък, пак се разделихме.”

В разказа „Старци” една жена е в края на живота си. Баба, напът да се превърне в сянка, която пред внука си признава, че в младостта си, по време на войната, е имала италиански любовник. „За онова поколение, военното, темата за еротичното желание у жените е била табу. Исках да придам някакво очарование на живота на тази жена с нещо, което вероятно никога не й се е случило.” Може би това е разказът, който Янис е посветил на баба си, онази с „кога ще се ожениш”.

„Когато писах тези истории, ставаше дума за психотерапия. За справяне със собствените страхове. Умът на писателя представлява наклонена кула, като тази в Пиза. Има различен оптичен ъгъл и е твърде вероятно да падне. Творчеството ми помага да изправя кулата. В накланянето и опасността да паднеш е цената, която трябва да платиш, за да бъдеш творец.”

Има и една по-буквална цена. В Гърция, изглежда, е като в България. Писателството няма да те направи богат.
„Единствените пари, които в момента имам в банката, са от държавната награда за сборника „Шега”. Сложих ги на влог да не мога да ги тегля. Иначе свършват.”, казва Янис.

Дано да са с голяма лихва, си мисля, докато го моля за автограф. Встрани от заглавието на „Старци” той написва: „Дано, когато остареем, да сме по-щастливи от героинята на този разказ и нежността, която заслужаваме, да ни достигне.”

Автор на рисунката е лудият в родното му село. „Като деца го замеряхме. Две години преди да почине, открихме картините му, беше рисувал върху картони, по стените. Тази картина участва в изложба в Париж, В Пале Токио, заедно с най-добрите образци на гръцкото изобразително изкуство.”