Как работиш за стабилна психика?

Правя специални упражнения, уча се и да визуализирам с помощта на един много специален за мен човек, ментал коуч. Усещането е невероятно. Това се прави дори докато си подмятаме тенис топки, жонглираме с тях. И той ме води през самата визуализация – сега си на старта, сега се случва това, сега друго. Представи си и изживей отново и отново всички неща, които искаш да направиш по време на бягането... Ние, спортистите, особено атлетите, често се фокусираме върху грешните неща. И това създава у нас бариери и страхове. Заставала съм на старта и от притеснение и стрес от предстоящото – имаш съвсем кратко време, в което да приложиш наученото през целия си съзнателен живот – съм виждала как мога да се контузя например. Визуализациите преди старта трябва да бъдат преди всичко на това какво искаш да се случи и как се случва, а не какво не искаш. По-най-добрия начин, за да се мотивираш още повече, за да успееш технически да си направиш бягането. Най-простата визуализация, давана като пример, когато не се чувстваш окей, е да си спомниш кога си бил най-щастлив, развълнуван, амбициран. Но за това се иска много работа.

Можеше ли да е по-успешна кариерата ти, ако беше започнала по-рано работата с този ментал коуч?

Не само моята. Мисля, че тук не се работи достатъчно в тази насока. Треньорът открай време е фигурата, която е всичко. Баща, майка, приятел, масажист, лекар, изповедник – много от нашите треньори продължават да са всичко това, защото не са имали подкрепата на квалифицирани специалисти. Вярвам, че колкото повече професионалисти успееш да намериш и да вкараш в екипа си, толкова повече неща можеш да научиш и да направиш. На мен никой не ми беше казвал, че съществува такова животно – ментал коуч. Нямах идея, че и в България има цяло НЛП движение.

Той пътува ли с теб по състезания?

Все още не. Опитвам се да не си създавам такава зависимост от него, защото би ми коствало доста финансово. Но ако вземем за пример американците, те имат такива хора от ранна възраст. Имат ментори от момента, в който започнат да спортуват. На нас не ни е заложено в програмата, в културата. Все още за мнозинството посещението и редовната терапия с психолог дава идеята, че нещо не е наред, вместо да говори за себеопознание и личностно развитие. Така че на мен ми е изключително интересно цялото НЛП (невро-лингвистично програмиране) и бих искала да се развивам в тази посока един ден. Давам си сметка, че всъщност и сега го правя – канят ме като мотивационен говорител.

А учи ли се като някаква специалност? Скоро научих, че в университета вече има специалност интегративна биоетика.  

Да, това реално е т.нар. Световна НЛП организация, която провежда курсове и тренинги по специални програми. Идеята е да се научим да контролираме някои от неврологичните процеси, смятани за „автоматизирани“, да разберем как комуникацията, вербална и невербална, влияе на човешкия мозък. Един вид да го тренираме. Много психолози и психиатри отхвърлят този метод. Но за мен лично резултатите са впечатляващи. Ще дам за пример, че във всички големи компании мениджърите на високи позиции имат персонални коучове. Не може в бизнеса да го има, защото се постигат резултати, а в спорта – не.

Възможно ли би било с помощта на визуализацията по-рано да разбереш, че твоята дисциплина е 200 м, а не 100?

Не. Това е нещо, което учиш с времето и с опита. Много атлети се ориентират към по-дълги дистанции с напредъка на своята кариера, защото с времето губиш скорост, но пък ставаш по-издръжлив. Аз лично винаги съм се страхувала донякъде от 200 м, защото тренировките са много по-болезнени. Отне ми много време, за да разбера, че там имам много повече поле за развитие и шанс за успех.

Ти какво визуализираш като момент на щастие и въодушевление?

То е по-скоро като усещане на благодарност за изключително многото моменти на безумно щастие. Но не е като с едно щракване на пръстите да влезеш в това състояние. Някой път е достатъчно да си пуснеш хубава музика или да се върнеш към запечатан в съзнанието ти щастлив миг. Гледайки първия документален филм с Тони Робинс, бях толкова впечатлена от харизматичното му присъствие. Казах на Симоне, извинявай, ама аз май съм влюбена в него. А той отвърна – не се притеснявай, и аз. Възхищавам се на хората, които променят човешки съдби. Страшно ми харесва нещо, видяно в социалните мрежи преди време – опитвам се да си го припомням постоянно и да го прилагам върху себе си: Do not be an influencer, be a life changer. Така че и аз не искам да бъда просто инфлуенсър, а да променям човешки съдби към добро. Всички имаме таланти и мечти и понякога те остават заровени, защото не сме срещнали хората, които да бъдат до нас по пътя към постигането им.