Натъкнах се на Лорд Байрон, който точно преди 210 години по същото време на годината пристигнал в Лисабон и бе мой водач из улиците на града и околностите му. Наполеоновите войни бяха приключили, никой вече не очакваше всеки ден да има битка, англичаните и французите изглеждаха спокойни по улиците на града. Отдалечени от тревоги и отговорности, с Байрон се чувствахме прекрасно, понеже и другите обичаха портокали като нас. Монасите говореха лош латински, но въпреки това се разбирахме прекрасно с тях. Байрон вървеше из улиците с пищови в джоба, плуваше в р. Тежу, яздеше магарета и псуваше на португалски. Комари нямаше, но бяхме готови да приемем всичко, което ни поднесе съдбата. Посетихме и Синтра. Лорд Байрон бе дошъл тук за три дни. Преди да го оставя в дома на Уилям Бекфорд – учен ориенталист, пословичен сноб и според мълвата най-богатият мъж в Лондон, посетихме  и дворците. Историите на хората, строили имотите си в Синтра, са истории за любов, богатства, натрупани в колониите, власт и изкушения към приказното, романтиката и езотериката. Реални пейзажи се сливаха с въображаеми… Хубаво си поживяхме тези дни с Лорд Байрон. Странстванията ни безкрайно ни забавляваха…

Пътувах на север. Бях в Обидуш – село с мавритански замък, който крал през XIII век дарил на съпругата си като сватбен подарък. Героиня на селото бе Жозефа де Обидуш, която се заселила тук и рисувала из областта. Видях няколко нейни картини. Останах там до тъмно, а селото, както беше живо и пълно с хора, изведнъж помръкна. Но нали трябваше да има тъга и сладка болка от раздялата с онова, което си обикнал и трябва да изоставиш, за да има и фадо. Да можех да пея фадо. Как бих пяла само! От сърце и душа…

Съществува мнение, че историите, които се случват покрай река, ги отнасят водите й и потъват в нея. Градовете, твърдят, били изгубили способността си да се радват на великите пътешествия. Но нима е възможно, когато всичко, създадено край река, е ехо от велико дело? В Порто, край река Доуро, разбрах, че понякога човек трябва да се изкачи много нависоко, за да види всички детайли оттам, а после да се спусне като чайка край реката, към тъмните и светли улички на старите квартали, които слизат и се изкачват по склоновете на Порто, за да ги улови. Търсейки и по двата бряга на реката миналото в настоящето, аз от душа се любувах на стръмните склонове на града, на къщите, на бароковите църкви и катедрали, палати, кули, стари фабрики за керамика, докове, кафенета, винарни за дегустация на портвайн и вино… Сякаш живеех в съня на някого, който ме сънува, без да имам представа за дните и техните дати, потопена в цветове, улици и хора и се чувствах близка с местните. Но как иначе бих се приближила до някого, ако не преживявах историята му? Меката и меланхолична душа на един народ се чувства, тя не може да се разкаже…