Когато след три седмици, прекарани в Португалия, се завърнах оттам, бях казала на океана да ме чака на брега, на който отмаляла като крила на чайка от гледки и цветове, изпълнена с копнежа на мореплавателите, с енергията и силата на орлите, които срещах по пътя, се любувах на мощта и красотата му. Никога не бях ходила в така модерна и старомодна страна едновременно. Обходих десет нейни града, пропътувах 1500 км до градове и села край Лисабон и на север от него – до Порто и Гимараеш. Усетих копнежите й, бляна й, сърцето й, което страда и пее; потопих се в тъгата и историите й, покори ме любовта към живота, към откритията, към срещата с нови хора. Португалия, населена от свободолюбиви хора и полиглоти, трудолюбиви, изразяващи благодарност за всичко, неспиращи да се усмихват, ме завладя завинаги.

Моля се тази радост да остане дълго в мен, да я споделям с приятели, да я сънувам и знам, че когато усетя, че я губя, пак ще се завърна там – в Португалия, за да й се полюбувам отново от най-високата част на градските кули, от мостовете над реките, от върха на хълмовете, от терасите над скалите, за да я прегърна край брега на реките и океана, сред лозята и градините, на площадите – сред стотици хора…

„Да убием мечтите си е като да убием себе си“ – прочетох го в поезията на португалците, чийто свят е различен и цветен като мечтите им. Стигнах там, където мечтаех да бъда!