Според френския режисьор Раду Михайляну жените притежават силата на атомна бомба и не трябва да се страхуват да я използват. Секса ли има предвид? Там, където жените са добре, животът е хубав, казва Михайляну, в детските спомени на когото България заема особено място. Нещо като първа любов, която все още забързва сърцето.

Раду Михайляну е френски режисьор, Кавалер на Почетния легион. Роден е в Румъния в еврейско семейство, пострадало силно в Холокоста. През 1980 година емигрира в Израел, после се преселва във Франция, където завършва висше филмово училище. Широка известност печели с филма „Влакът на живота“ (1998). Историята за жителите на малко еврейско село в Централна Европа, които се опитват да избягат от нацистите през съветската граница, като организират фалшив влак за депортиране, му носи наградата ФИПРЕСИ на Венецианския фестивал „Давид на Донатело“ за чуждестранен филм и наградата на зрителите в Сънданс. Сравняват я с трагикомедията на Роберто Бенини „Животът е прекрасен“. През 2005 г. филмът „Върви и живей“ му носи „Сезар“ за най-добър сценарий, филм и режисьор, и „Златна мечка“ в Берлин. С много награди е и филмът „Концертът“. „Изворът на жените“ доскоро вървеше по нашите кина, една история за сиромашко село някъде в Мароко, живеещо по законите на Средновековието, в което жените обявяват сексстачка, за да накарат мъжете си да докарат вода в селото.   

Раду Михайляну участваше в журито на петия кино-литературен фестивал Cinelibri, оглавявано от Кристоф Ламбер, с когото е свързана първата му работа в киното... като шофьор. На церемонията за награждаването на победителите на фестивала Михайляну разказа, че първото му излизане в чужбина като малък било в България и оттогава всеки път, когато идва тук, „сърцето му на дете започва отново да бие“.  

Имате специална история с България, бихте ли разказали малко повече?

Когато бях малък, беше доста сложно да се пътува извън Румъния, но ни разрешиха да посетим България като братска държава. Когато бях на десет, цялото семейство се качихме на един москвич, за да обиколим страната ви. Чувствах се като излязъл от затвора, изведнъж пред мен се разкри цяла вселена.

Какво конкретно си спомняте?

Морето много ми хареса, най-вече плажът на Варна. Забелязах, че има много чехи. Спуснахме се по крайбрежието и се върнахме нагоре през планината. Голямо впечатление ми направи бюрекът (вероятно Михайляну има предвид баницата, б.р.), защото това го нямаше в Румъния. На връщане минахме през Търново, там преживяхме изключително красива вечер с хора от различни националности.

Разбрах, че сега сте напът да свържете творческата си съдба с България, екранизирайки романа на Анжел Вагенщайн „Сбогом, Шанхай“. Как стигнахте до него?

Донесе ми го френски продуцент, който ми каза – ти си единственият в света, който може да направи филм по него, защото разбираш евреите, емиграцията и духа на България. Прочетох романа и се влюбих. Защото освен всичко останало в него има нещо, което много обичам – трагикомедията. Източноевропейците я разбираме добре, защото я живяхме 70 години.

Къде ще бъде сниман филмът и с кои актьори?

Ще заснемем шест серии от по петдесетина минути, защото перио-дът, в който се развива действието в романа, е дълъг, от 1938 до 1945 година. Голяма част от снимките ще са в Шанхай. Това е продукция на Френската национална телевизия в партньорство с германската телевизия и италианската RAI, като идеята е да се присъединят телевизии от Израел и Китай. Все още не сме подбрали актьорите. Искаме да започнем снимките следващата година, но понеже не сме уточнили датите, е много трудно. Искаме да поканим големи звезди, а те имат сложен график. Филмът ще се снима на английски, актьорите ще бъдат от Франция, Китай, Германия и Великобритания.

Наскоро отново си доставих удоволствието да гледам вашия филм „Изворът на жените“. Как намерихте тази история?

Когато започнахме да работим по него през 2006 година, усещах, че нещо в Арабския свят ще се промени, нещо, свързано с жените. Винаги съм вярвал, че демокрацията е свързана с  тяхното благо-състояние. Чух история, която се е случила в Турция. Жените в едно село бяха направили стачка, отказваха секс на мъжете си, докато не осигурят водоснабдяване. Казах си – ще направя филм, за да кажа на всички жени на света – вие притежавате атомната бомба, използвайте я.

Историите, които разказвате чрез филмите си, често са от типа Давид срещу Голиат.

Да, аз срещу Чаушеску. (Смее се.) Това е съдбата ни. Ние сме родени на колене и се опитваме да се изправим. Така че във всичките ми филми го има малкия Давид, който се опитва да се изправи и да спечели обратно достойнството си.   

Но в тези истории винаги има хумор. Казвали сте, че филмите ви приличат на Шагал, не на Рембранд.

Самата ми същност е такава, тя е смесица между жизнерадостта, въображението на Шагал и камера обскура (точното отражение на действителността, б.р.) при Рембранд.

Притежавате ли Шагал?

Много бих искал. Тогава щях да спра да работя.

Какво друго кара сърцето ви на дете да забие отново?

Децата ми, приятелите, баща ми, който е все още жив, на 98 години, с една година е по-възрастен от Анжел Вагенщайн. И красотата на живота, дори когато той е абсурден.