Каза, че твоята мечта е необикновена. И сигурно по-трудна за сбъдване от обикновените мечти. Как се придвижваш към целта си да има повече щастливи деца?
Първо с една позитивна подкрепа към семейството. Така че то да бъде успешно. Това е мисията на нашата фондация, която поставя в центъра си семейството. Много семейства живеят в крайна бедност, изпадат в кризи поради загуба на работа, неочаквано заболяване или дори смърт. За тях трябва да има помощ, човешка, адекватна. За да може да не се разпадне семейството, което вече не може да разчита на подкрепа от род и приятели. В България най-много деца живеят в риск от бедност и социално изключване. Почти всяко второ дете е в такъв риск. На практика, ако едно семейство има сериозна криза с осигуряването на базови условия – подслон, храна, дрехи, пособия за училище и спорт, то напрежението в него расте. Оттам нататък търсим подкрепа от близки и роднини, от приятели. Второ – на държавата, на институциите. На практика формите за подпомагане на семейството от страна на държавата са минимални и закъснели. А когато няма и социална подкрепяща среда, тези семейства се изправят пред тежък избор – да оставят детето си на грижите на държавата.
Как създаде фондацията?
Първо бях офис координатор на британската организация Европейски детски тръст. Купих първия компютър, платих в брой. И когато го инсталирахме в първата квартира, която наех с подкрепа на общината, помолих момчето, дето го достави, да ми помогне да се науча да работя с него. Първите години британски специалисти започнаха да обучават български. Аз четях много специализирана литература, помагах с превода. Установих, че социалната работа, мисията да помагаш на деца не е като ядрената физика. Има специфики, но ако имаш голямо сърце, можеш да я вършиш. И бих насърчила всеки да усети смисъла от това да живееш, помагайки на другите.
Имаше ли по това време семейство?
Не. Омъжих се по-късно. Със съпруга ми се познавахме още от студентски години в Пловдив. Но след десет години чак решихме, че сме един за друг.
Мъжът ти и двете ти момчета никога ли не са те ревнували от работата ти, която отнема не само време, но и емоции, изисква зверско отдаване?
Спрямо него, децата и родителите ми имам винаги усещането, че ги игнорирам за сметка на децата на другите. Единствения упрек съм получила от майка ми, но той беше, че не се грижа достатъчно за себе си. Аз наистина понякога имам огромен срив на енергия и оставам без сили. Не толкова физически, колкото емоционално. Децата ми идват ведри и казват: мамо, хайде да направим нещо, а аз съм тотално изцедена.
Как презареждаш батериите в такива случаи?
Като виждам щастливи хората около мен.
Но ти се срещаш повече с хора, които са нещастни.
Така е наистина. Опитвам се да спя много, защото сънят ми дава много енергия. Танцувам. Привърженик съм на латинотанците, десет години съм ги танцувала. Не пропускам латинопарти. Дори и да съм много изтощена, стъпвайки на дансинга, мога пет часа да не спра. Още преди да се омъжа, се записах в школа по танци. И сега с тях разпускам. Както и с мъжа ми и с децата в планината. Последния път ги заблудих и направихме един 24-километров преход над Велинград. Напоследък ме зареждат вечерите, на които големият ми син тийнейджър ни забавлява много. Разказвам им за своите успехи, знаят историите за децата, изведени от тъжния дом и настанени или в своето, или в приемно семейство. Надявам се това да ги научи да бъдат добри хора.
