Офисът на фондация „За нашите деца“ прилича на седалище на генерален щаб по време на война – на два етажа между стари мебели и багаж в кашони сноват забързано млади хора, бръмчат принтери, някой звъни на вратата. Сградата, която някога е била дом за изоставени деца, е стара и олющена, но в едното й крило предстои обновление. И аз може би съм последният човек, допуснат да види овехтелите и износени подови настилки, стените с разкапана мазилка, порутените сервизни помещения, години наред поглъщали мълчаливо мъката на десетки деца, нежелани от родителите си. Проектът за преустройството е одобрен, парите са налице и ремонтът е на прага – догодина ще отвори врати комплекс за ранно детско развитие.

Срещата ни с управителката на фондация „За нашите деца“ Иванка Шалапатова е в малката детска къща в двора. В момента настанените в нея четири деца на възраст от няколко месеца до две годинки спят, в дневната една жена прибира играчките. А ние с Ваня тихо-тихо се наместваме в уютна малка заседателна зала, за да поговорим. За децата, за нашите деца. Но и за самата нея и мисията й.      

И така, коя е тази жена, която иска да вземе на хората децата и да ги въдвори в приемни семейства?

Една обикновена жена с необикновена мечта. За съвремието ни необикновена, защото днес хората мечтаят за повече материални неща, нова къща, кола, явно това ги прави щастливи. Пък аз мечтая другите да са щастливи. Защото когато те са щастливи, това прави и мен, и децата ми, и семейството ми щастливи. Мечтая децата в България и по света да бъдат щастливи. И знам, че единственият начин е да растат в сигурна семейна среда, където да чуват името си минимум три пъти на ден. Виждала съм деца, наричани „този“ или „онази там“ и това ме е наранявало. Така е в институции, където персоналът не е успял да научи името им.

Ти самата щастливо дете ли беше?

Да, моето име се произнасяше много пъти на ден. То е на дядо ми Иван от Велинград, много борбена личност, герой от всичките войни, още пазим медалите му вкъщи. Детството ми мина там и в Смолян, все в Родопите. С безгрижни игри, дето сегашните деца не ги играят. Пораснах в чудесно семейство – мама е учителка, татко е музикант. Две сестри сме. И около нас имаше страшно много приятели. Помня майка ми трябваше да влезе спешно в болница, а баща ми беше на турне в Северна България. За нас пое грижата леля Кера, приятелка на семейството. Сега не мога да си представя, ако нещо се случи с мен и мъжа ми го няма... Ние имаме близки приятели, но като цяло тази подкрепа семействата днес нямат. Хората загубиха истинските социални връзки помежду си. И всяко едно семейство остана само да се бори.

С баща музикант, свирила ли си на някакъв инструмент?

Исках да свиря като него на пиано и да стана певица. Но той ми каза, че нямам глас. След години ми призна, че всъщност имам много добри гласови данни, но е искал да не ме насочва към професията, отнела неговото време за семейството. Но сега си пеем като се съберем семейно. Той взема китарата и поема втори глас, аз пея първи. Музиката винаги е била част от нас.

Ти каква си искала да станеш като малка? Едва ли си имала желание да управляваш фондация...

Мечтаех си да имам туристическа компания и да развивам туризъм в Родопите. Учейки българска и английска филология в пловдивския университет, имах вече план за действие – кой ще ме запознае с председателя на асоциацията на туристическите компании в България и т.н. Но съдбата се намеси, когато ме поканиха за преводач на една британска организация, Европейски детски тръст, от която нашата организация произлиза. Делегация идваше да види какво е състоянието на децата в социалните домове в България след едно много тежко отразяване на прехода през 1989 г. в Румъния с много тъжни кадри от домовете там. И през 1992 г. идва първата делегация в България. През 1997 г. тези хора вече пристигат да заснемат филм с цел да съберат средства и да ги инвестират в полза на децата в социалните домове у нас. С тях да започне една промяна на тази толкова остаряла форма на грижа. Точно заради ангажимента да превеждам, предварително посетих някои от тези домове. И в дома за деца с увреждания в село Искра до Карнобат вратата ми отвори дете с ампутирани крачета, придвижваше се с помощта на ръцете си. Когато ме видя, попита „Ти за мен ли идваш?“ По пътя с влака от Карнобат до Пловдив аз реших, че има кой да прави туризъм в България. А аз не мога да остана безучастна към децата тук. Дори не знаех какво трябва да направя, но не можех да допусна, че оттук нататък това няма да е част от моя живот. Като се прибрах, веднага написах на британците: искам да знаете, че освен че ще ви превеждам, искам и да ми разкажете какво трябва да се случи в моята прекрасна страна, че да няма толкова тъжни деца. Тогава разбрах, че промяна може да има с добре обучени професионалисти, които да работят активно с тези деца и родителите.