Мисля си, че има генерално различие между американците и българите. Там го няма като че ли мрънкането. Ето, този човек не е имал лесен живот. Имал е право да бъде недоволен от това, че е бил голям спортист, а му се е налагало да работи като товарач.

Има мрънкане и при нас. Аз слушам много подкастове. Може би най-известният е на Адам Корола, той е в „Гинес“ като най-сваляния в интернет подкаст. Адам Корола е мрънкач. Той е забогатял, станал е милионер благодарение на подкаста. Вярно е, това са негови усилия. Но той не спира да се оплаква. 10-минутно оплакване как в първа класа в самолета някаква жена кихала. И че първа класа не е това, което беше. На това му казвам проблеми на Първия свят. И забелязвам, че и ние в България вече имаме проблеми на Първия свят. На познати не им харесало в Австрия на ските тази година. И тогава си казвам, хм, в Южен Судан в този момент деца се надяват на парченце хляб, най-ценното за тях е мрежа за комари, която струва 15 долара, но те ги нямат. Мрънкането го има навсякъде. Но това може би е част от човешката натура, винаги искаме повече. Може би това е тайната на прогреса. Мястото, където живея, е много спокойно, не си заключвам вратата, колата, имаме интересни, хубави хора навсякъде, имам среда, не ми липсва нищо и въпреки това от време на време си казвам – я да изиграя една лотария, защото ако взема, че спечеля този един милиард, вече пък съвсем няма да имам никакви проблеми. Защото аз не мога да спестя пари. Това е. Един човек в Буркина Фасо би дал всичко да има моя живот и въпреки това аз искам още нещо.

В Първия свят сме така.

В "Кривата на щастието" последните думи в последната история са – това не е краят, това е само началото. В тази история конкретно става дума за едно момченце, Гиби Гибсън, който, миличкият, премина през неописуем кошмар. Беше отстранен половината му мозък, за да оцелее. Това се казва хемисферектомия. Сближих се с него и родителите му, станахме много добри приятели. Гиби завърши гимназия и сега ще следва. И е абсолютно функционален.

И операцията не му е навредила ли?

Не, защото го оперириха, когато беше 2-3-годишен. Мозъкът притежава свойството невропластичност. Ако тази процедура бъде извършена, когато си много малък, има голяма вероятност с необходимата стимулация, която е и много скъпа, оцелялото полукълбо да поеме функците на липсващото. Ако тази процедура бъде извършена на мен или на теб сега, край, загиваме.

Аз и с цял мозък трудно се справям.

Аз също. Но той се възстанови. Заради премахната лява полусфера дясната половина на тялото му има понижен тонус, частична парализа. Гиби винаги ще накуцва малко и ще има проблеми с дясната си ръка, но той е абсолютно нормален когнитивно, много интелигентно момче. Говорът му е нормален, смехът, характерът, чувството за хумор. След като Гиби беше върнат от болницата и започна да се възстановява, родителите му решиха да направят фондация за деца, минали през тази процедура. Защото техният живот е тежък, възстановяването е тежко, понякога неуспешно. Освен това цената на хемисферектомията е 1 милион долара. И те цял живот изплащат. В Америка нямаме здравно осигуряване, или когато го имаме, е много ограничено. Скъпите процедури ти си ги плащаш. И родителите на Гиби ме помолиха да бъда водещ на аукцион, в който благотворително се разпродаваха вещи с нумизматична стойност, дарени от богати хора, от спортисти, и на благотворителен концерт. Бащата е електротехник, страхотен любител на блусмузиката, с него станахме големи приятели и ходим на концерти.

Оставам с впечатление, че нямаш много време за себе си, за семейството си.

Аз имам син, дъщеря, къща, която иска много грижи, куче, съпруга. От 30 години насам винаги гледаме златен ретривър. Това е третият ни ретривър, Кемерън, който е като човек. Като се прибереш вкъщи, е празник и за теб, и за него. Всеки ден се срещате, сякаш не сте се виждали 10 години. Но Кемерън иска разходка един час вечер. Аз имам епълуоч, преди това имах гривна, която мери колко крачки правя на ден. Моята цел бяха 20 000 крачки. И когато не ми стигат 1000-2000, в 11,30 вечерта хващам Кемерън и излизаме навън. Като мотивационен треньор е.

Горката невинна жертва!

О, не, той ме чака с каишката в уста пред вратата. За него разходката е най-голямото щастие. Движението е важно и за мен. Имам енергия. Тренирам два футболни гимназиални отбора. Европейският футбол е най-популярният спорт сред децата в Америка. В нашия град няма дете, което да не играе футбол. Повече от бейзбол, от американски футбол, от баскетбол. Но на 12-годишна възраст се получава отлив. В средното училище става по-престижно да се играе бейзбол, баскетбол, американски футбол. Преди това е европейският футбол, децата се записват от 3-годишни. Пътувам по турнири, напрежение е. И действително нямам много време. За писане остава нощта. Давам си сметка, че е по-добре човек да е зает, иначе изпадам в екзистенциални кризи. Ако започнеш да мислиш прекалено дълго, ще си дадеш сметка, че нищо няма значение. В космически аспект нищо няма значение. Ентропията продължава, Вселената се разширява и изстива, в един момент материята ще изчезне... Винаги съм застрашен от тези мисли. Понякога се будя нощем в екзистенциална паника. И тогава е по-добре да започна да пиша, да не оставям мозъка си да се шляе във Вселената, защото става много страшно.  

Вероятно и Иво Иванов споделя мнението на Тери Пратчет: “Малко кафе или нещо друго. И после светът някакси ще се пооправи.”, защото намести срещата ни в една от кафе веригите в София. Освен с неизменната шапка, дойде с комбат панталони. Не се съмнявам, че във всеки от многобройните джобове имаше по една история за човек, който е пил и от горчивата чаша, и от меда.